Нататък шерифът взе думата и разказа как вчера следобед в мемфиския клон на застрахователната компания получили телеграма, подписана лично от стария Причъл, с която той ги уведомявал за кончината на застрахованото лице, как агентът пристигнал в дома му към два часа днес и за трийсет минути измъкнал от стареца истината за смъртта на неговата дъщеря — факти, подкрепени с материални доказателства: камиона с трите убити катерички вътре и капките кръв по стълбището и земята. Докато щерката останала в къщата да приготовлява обяда, Причъл и Флинт отишли с камиона в гората на стареца да стрелят катерички за вечеря…
— Така е — потвърди шерифът. — Питах. Всяка неделя сутрин ловували. Причъл не разрешавал никому освен на Флинт да стреля неговите катерички, а дори и на него не позволявал, ако сам не е наблизо…
… убили три, Флинт подкарал обратно към къщата, спрял при задното стълбище, жена му излязла да вземе улова, Флинт отворил вратата, тръгнал да слиза с пушка в ръка, препънал се — кракът му се изплъзнал от ръба на стъпалото — и отметнал нагоре ръката си, в която държал чифтето, та да запази равновесие, и когато се разнесъл изстрел, дулото на оръжието сочело точно в главата на съпругата му. Освен това старият Причъл не само отрекъл, че е пращал телеграма, но, побеснял, вулгарно отказал да понесе каквито и да било загатвания или предположения, че може да е знаел за съществуването на застрахователна полица. А после отрекъл категорично, че изстрелът би могъл все пак да е даден случайно. Опитал се да върне назад думите си за това, какво се е случило, когато щерка му излязла да вземе убитите катерички и пушката ненадейно гръмнала, и щом осъзнал, че с показанията си освобождава зет си от обвинение в убийство, опровергал собствения си разказ, грабнал листа от ръката на агента, който очевидно сметнал за самата застрахователна полица, и се помъчил да го накъса и унищожи, преди агентът да му попречи.
— Защо? — попита вуйчо Гейвин.
— Защо не? — отвърна шерифът. — Ние оставихме Флинт да офейка; мистър Причъл знае, че той сега е някъде свободен. Да не мислиш, че има намерения да позволи на човека, който уби дъщеря му, да получи възнаграждение за това?
— Може и да е така — рече вуйчо Гейвин. — Но аз не съм на същото мнение. Не мисля, че той изобщо се е разтревожил за това. Според мен мистър Причъл е уверен, че Джоел Флинт няма да предяви претенции към застраховката, нито към каквото и да е друго възнаграждение. Може би знае, че малък провинциален затвор като нашия не е в състояние да задържи зад стените си един странствал надлъж и нашир бивш циркаджия, затуй очаква Флинт да се върне и този път той е готов да го посрещне. Също мисля, че щом тоя и оня престанат да го безпокоят, той ще прати да те повикат и ще ти каже същото.
— Ха! — възкликна застрахователният агент. — В такъв случай вече сигурно са престанали да го безпокоят. Чуйте и това: когато днес следобед отидох в дома на старика, заварих в салона трима души при него. Те носеха със себе си заверен чек. За голяма сума беше. Купуваха имението му — цялото, до последния гвоздей — и аз мога да ви кажа, че не знам парче земя в тази страна, което да струва толкова много. Нотариалният акт бе в ръцете му, изготвен и подписан, но когато купувачите разбраха какъв съм, приеха да изчакат, додето се върна в града и съобщя новината на някого — на шерифа навярно. После си тръгнах, а оня дърт ненормалник ме изпроводи до вратата, размаха нотариалния акт под носа ми и изграчи: „Кажи на шерифа, мътните те взели! Докарай и юрист! Докарай онзи юрист Стивънс. Чувал съм, че се имал за голям умник!“
— Благодаря ви — рече шерифът. Изговори фразата си, а и всяко свое движение съпровождаше с онази преднамерена, малко надута, старомодна вежливост, каквато единствено едър човек може да прояви, само че при него тя беше нещо неизменно; сега за пръв път го виждах да приключи накъсо разговор с някого, пък било и в случаи, когато с този „някой“ ще се срещне отново утре. Дори не погледна застрахователния агент повторно. — Колата ме чака отвън — обърна се към вуйчо Гейвин.
И тъй малко преди залез слънце спряхме край спретнатата дъсчена ограда, опасваща спретнатото голо дворче на стария Причъл и неговата спретната прибрана къщица, пред която стоеше голям, прашен лек автомобил с градски номер, а по-встрани — очуканият камион на Флинт с някакъв необясним цветнокож младок на волана — необясним, защото старият Причъл никога не бе имал прислуга, ако не се смята дъщеря му.