— Заминава — забеляза вуйчо Гейвин.
— Негово право си е — отвърна шерифът. Изкачихме стълбите. Но още преди да стигнем вратата, старият Причъл виком вече ни канеше да влезем — суровият, дрезгав старчески глас викаше към нас някъде отвъд хола, от трапезарията, където, оставена на стол, се виждаше огромна старовремска чанта, пристегната с ремък и порядъчно издута, докато тримата северняци с прашни якета стояха изправени, загледани към вратата, а самият Причъл седеше до масата. Тогава за пръв път Видях (вуйчо Гейвин ми каза, че го е виждал само два пъти) невчесаната купа бяла коса, свирепите рунтави вежди над телените очила, щръкналите неподрязани мустаци и рошавата брада, придобила — от дъвчене на тютюн — цвят на омърлян памук.
— Влезте, влезте — подкани той. — Юристът Стивънс, а?
— Съшият, мистър Причъл — отговори шерифът.
— Хм — излая старецът. — Е, Хъб — добави, — мога ли да продам земята си, или не?
— Разбира се, че можете — отвърна шерифът. — Не знаехме, че имате такива намерения.
— Да… — проточи старикът. — Може би случилото се ме накара да реша иначе.
Чекът и сгънатият нотариален акт лежаха на масата пред него. Бутна чека към шерифа. Не погледна отново вуйчо Гейвин, само рече:
— Вижте го и вие.
Вуйчо Гейвин и шерифът пристъпиха към масата и заразглеждаха чека. Нито един от двамата не го докосна. Наблюдавах лицата им. Бяха съвсем безизразни.
— Е? — запита мистър Причъл.
— Добра цена — отвърна шерифът. Този път старецът възкликна:
— Ха! — кратко и грубо. Разгъна нотариалния акт и го тикна в лицето не на шерифа, а на вуйчо Гейвин. — Е? — повтори. — Как го намираш, юристе?
— Наред е, мистър Причъл — отговори вуйчо Гейвин.
Старецът седна на мястото си и двете му ръце почиваха на масата пред него, отметна глава назад, когато наново втренчи поглед в шерифа.
— И така — подхвана той, — да продам или не?
— Земята си е ваша — отвърна шерифът. — Какво ще правите с нея, си е само ваша работа.
— Хм — процеди мистър Причъл. Не трепна. — И така, господа. — Не направи никакво движение; единият от непознатите приближи и вдигна нотариалния акт. — До половин час напускам този дом. Тогава ще можете да встъпите в негово владение или пък ще намерите утре сутринта ключа под изтривалката.
Надали изпрати и с поглед купувачите, когато те си тръгнаха, макар че не съм сигурен, понеже стъклата на очилата му блестяха. После разбрах, че наблюдава шерифа, не откъсна очи от него цяла минута, че и повече, а сетне забелязах как се разтреперва, затресе се и затрепери, както старците треперят, въпреки че ръцете му на масата останаха неподвижни като два къса глина.
— Значи, го оставихте да се измъкне — процеди той.
— Така е — отвърна шерифът, — но само почакайте, мистър Причъл, и ние ще го хванем.
— Кога? — викна старикът. — След две, след пет, след десет години? Сега съм на седемдесет и четири; погребах жена и четири деца. Къде ли ще бъда след десет години?
— Тук, надявам се — рече шерифът.
— Тук? — изненада се старецът. — Нима току-що не чухте, като казах на онези хора, че след трийсет минути само ще могат да владеят този дом? Имам подръка камион, имам и пари за харчене сега, а и нещо, за което да ги похарча.
— За какво? — попита шерифът. — Да похарчите този чек? Та дори това момче тук ще трябва да става рано и да си ляга късно, ако иска да се отърве от толкова пари за десет години.
— Ще похарча тия пари, за да открия човека, който уби моята Ели! — Поривисто се изправи, като блъсна стола назад. Залюля се, ала щом шерифът чевръсто пристъпи към него, рязко махна с ръка и сякаш действително отблъсна шерифа крачка назад. — Оставете ме — задъха се той. После с дрезгав, разтреперан глас сурово и гръмко добави: — Махайте се оттук! Махайте се от къщата ми, всичките! — ала шерифът не мръдна, нито пък ние с вуйчо Гейвин и след малко старецът престана да трепери. Все още се държеше за ръба на масата. Но гласът му бе спокоен: — Подайте ми уискито. Там, в скрина. И три чаши. — Шерифът донесе исканите неща — старовремска кристална гарафа и три масивни водни чаши — и ги постави пред него. А когато старецът отново заговори, гласът му бе почти нежен и аз разбрах какво е почувствала онази вечер съседката, предложила да дойде на другия ден да му сготви пак: — Ще трябва да ме извините. Уморен съм. Много ми се събра напоследък и направо се чувствам съсипан. Може би ми е нужна промяна.
— Но не още тази вечер, мистър Причъл — забеляза шерифът.
Тогава отново, както в случая със съседката и предложението му да сготви пак, той развали всичко.
— Може пък и да не тръгна тая вечер — тросна се той. — А може и да тръгна. Но вие все пак трябва да се върнете в града, затуй нека пийнем по чашка за сбогом и по-добри времена. — Отпуши гарафата, насипа питие в трите чаши, остави шишето и се заоглежда. — Ей, момче — обърна се към мен, — я ми подай ведрото с вода. Там, отзад, на полицата в преддверието.