Тъкмо понечих да се упътя към вратата, когато забелязах старецът да посяга към захарницата и да пъха лъжицата в нея и замръзнах на мястото си. Много добре си спомням лицата на вуйчо Гейвин и шерифа, а и аз не можех да повярвам на очите си, когато той изсипа пълна лъжица захар в чистото уиски и взе да я бърка. Защото съм гледал не само вуйчо Гейвин и шерифът, седнеха ли да играят шах заедно, но и бащата на вуйчо Гейвин, който е мой дядо, и собственият ми баща, преди да почине, пък и всички други мъже, които идваха в дома на дядо ми, как пият студен пунш — тъй му викаха — и дори аз знаех, че за да приготвиш студен пунш, не трябва да сипваш захарта в уискито, понеже тя няма да се разтвори в чистия алкохол, а само ще се утаи непокътната като пясъчен водовъртеж на дъното на чашата, затова — първо наливаш вода в чашата и разбъркваш захарта в нея с почти ритуална церемониалност и чак после прибавяш алкохола; знаех още, че всеки на мястото на стария Причъл, който от близо седемдесет години би трябвало да гледа как мъжете майсторят студен пунш, а най-малко от петдесет и три собственоръчно го прави и пие, също е длъжен да знае това. Спомням си как човекът, когото смятахме за стария Причъл, твърде късно осъзна какво върши, отметна глава точно когато вуйчо Гейвин скочи към него, изви ръка и запокити чашата в лицето на вуйчо Гейвин; спомням си и глухия удар на хвърлената чаша в стената, и тъмното петно от течността, и трясъка на масата при преобръщането й, и острата миризма на разляното уиски от гарафата, и вика на вуйчо Гейвин към шерифа: — Дръж го, Хъб! Дръж го!
После и тримата бяхме върху него. Спомням си дивата сила и гъвкавост на тялото, което съвсем не бе тяло на старец; видях го как се изтръгва изпод мишницата на шерифа и цялата му перука се отдели; струваше ми се, че съзирам как лицето му с гърч, бясно се освобождава от грима на изписаните бръчки и изкуствените вежди. А когато шерифът изскубна брадата и мустаците му, плътта като че ли тръгна с тях, показа се пулсираща и розова, сетне — алена, сякаш с тази своя последна, безнадеждна премяна той е трябвало да прикрие, да маскира не толкова собственото си лице, колкото кръвта, която бе пролял.
Потребни ни бяха само трийсет минути, за да открием трупа на стария Причъл: под яслата в обора, в плитък и набързо изкопан трап, едва-едва зарит. Косата му бе не само боядисана, но и подстригана, веждите — също, а мустаците и брадата — обръснати. Облечен бе в същите дрехи, с които Флинт бе вкаран в затвора, и бе получат най-малко един размазващ удар в лицето — очевидно с тъпото на същата брадва, с която му бе разбит черепът откъм тила — тъй че чертите му бяха, каже-речи, неузнаваеми, а след още две-три седмици под земята навярно никой не би бил в състояние да познае, че това е старецът Причъл. А под главата грижливо бе скътан грамаден тефтер с дебелина почти петнайсет сантиметра и тежина близо десет килограма, пълен със старателно налепени изрезки от вестници, обхващащи период от двайсет години, че и повече. Това беше архивът, летописът на дарбата, на таланта, с който Флинт в крайна сметка бе злоупотребил, на който дори бе изневерил и който сетне се обърна срещу него и го унищожи. Всичко беше събрано там: начало, развитие, връх и после упадък, отразени в листовки, програми от представления, изрезки от вестници и даже един истински триметров афиш:
Последната изрезка беше от нашия мемфиски ежедневник, отнасяше се за времето преди появата на Флинт в Джеферсън и съдържаше новина, а не реклама: едно съобщение за неговия сетен хазартен сеанс, в който той бе заложил дарбата и живота си срещу пари, богатство и беше загубил — изрядно парче от вестникарска страница, където бе отбелязан краят не на един живот, а на три, независимо че притежателите на два от тях хвърляха една сянка: към сянката на невинната слабоумна жена бе се прибавила не само сянката на Джоел Флинт, но и на синьор Канова, с пръснати сред тях, регистриращи датата и на тази смърт, предпазливо формулирани реклами, отпечатани във „Варайти“ и „Билборд“ под новото му, променено име, вероятно без да предизвикат никакви по-сносни предложения, тъй като великият синьор Канова е бил вече мъртъв и се е пържил в чистилището ту на този цирк за шест месеца време, ту на онзи — за осем: оркестрант, клоун, дивак от Борнео, за да стигне до последното стъпало, до дъното: пътуващ от една паланка до друга с колело за рулетка, прикрепено към сергия, пълна с фалшиви часовничета и пистолети, които не стрелят, докато един ден инстинктът навярно му е подсказал нова възможност да прояви дарбата си.