— И да се провали този път окончателно — довърши шерифът. Намирахме се отново в кабинета. Отвъд отворената странична врата премигваха светулки, кръжаха в лятната нощ; щурци цвърчаха, обаждаха се жаби. — Добре, че беше застраховката. Ако онзи застрахователен агент не беше дошъл в града и не бе ни пратил овреме там, та да го видим как се мъчи да разтопи захар в чисто уиски, той щеше да си прибере чека, да се качи на камиона и да отпътува по живо, по здраво. Вместо това той даде повод на застрахователната компания да изпрати своя човек и по този начин на практика ни предизвика двамата с теб да отидем там и да открием какво се крие зад перуката и грима…
— Вчера каза, че той бил ликвидирал преждевременно своя свидетел — рече вуйчо Гейвин. — Но не тя беше неговият свидетел. Ликвидираният свидетел е човекът, който ние трябваше да намерим под онази ясла.
— И какво свидетелства той? — запита шерифът. — Факта, че Джоел Флинт повече не съществува.
— Отчасти. Но най-вече е свидетел по първото престъпление, старото, при което умира синьор Канова. Той е искал да има свидетел за това. Ето защо не е погребал трупа надълбоко и не го е укрил по-добре. В момента, в който би го намерил някой, той щеше да бъде тозчас и завинаги не само богат, но и свободен, освободен не само от синьор Канова, който го е измамил, умирайки преди осем години, но и от Джоел Флинт. А ако бяхме открили тялото, преди да му се удаде възможност да замине, какво, мислиш, би казал той?
— Все пак е трябвало да обезобрази още малко лицето — заувърта шерифът.
— Съмнявам се дали е трябвало — отвърна вуйчо Гейвин. — Питам те: какво би казал той тогава?
— Добре де — предаде се шерифът. — Какво?
— „Да, аз го убих. Той е убиецът на дъщеря ми.“ А какво би отговорил ти, след като си представител на закона?
— Нищо — отвърна шерифът подир известна пауза.
— Нищо… — повтори вуйчо Гейвин. Някъде излая куче, неголямо, сетне кукумявка кацна сред клоните на черницата в задния двор и запищя жалостиво и трепетно и всички космати животинки поемаха нанякъде сега — полските мишки, опосумите, зайците, лисиците, влечугите — пълзяха или припкаха по тъмната земя, която под мътните летни звезди наистина бе тъмна, но не и пуста. — Това е едната от причините, за да го стори — продължи вуйчо Гейвин.
— Едната? — рече шерифът. — Значи, има и друга?
— Другата е истинската причина. Няма нищо общо с парите. Дори и да е искал, сигурно не е бил способен да не й се подчини. Става въпрос за дарбата. И сега навярно най-много съжалява не за това, че е заловен, а че е заловен преждевременно, преди трупът да бъде открит и той да получи възможност да се отъждестви с него; преди синьор Канова да намери време да подхвърли във въздуха ослепителния си цилиндър, който се изпарява мигновено зад гърба му, сетне да направи дълбок поклон пред смаяната публика и под ураганното стакато от френетични ръкопляскания да се обърне, да пристъпи две-три крачки и да изчезне духом и телом от обсега на сценичния прожектор — да изчезне, за да не се появи никога повече. Помисли само какво извърши той: самообвини се в убийство, когато можеше преспокойно да избяга, и съумя да се оправдае, след като вече отново бе на свобода. После се осмели да ни призове в чифлика, за да ни направи нови свидетели и гаранти при осъществяване на деянието, за което той отлично знаеше, че ние се мъчим да предотвратим. Какво друго би породило дарба като неговата, освен върховно презрение към човешкия род, подсилвано при всяка успешна изява на тази дарба? Ти сам каза, че той никога през живота си не е изпитвал страх.
— Да — рече шерифът. — Някъде в Библията е казано: „Познай себе си.“ А в коя друга книга пишеше: „Човече, страхувай се от себе си, от своята надменност, суета и гордост?“ А? Ти трябва да знаеш; смятам, че си начетен. Нали си ми признавал, че тоя талисман на часовниковата ти верижка означава тъкмо това. Кажи в коя книга го пише?
— Има го във всички книги — отвърна вуйчо Гейвин. — В добрите, става въпрос. Казано е по най-различен начин, но го има.