Роджър Зелазни
Слабо осветените части: Три отражения
Жак Барзун бе казал веднъж, че идеалният писател би преработил, докато я чете, собствената си смъртна присъда, ако не е добра в литературно отношение. Не съм имал удоволствието, но мисля, че това може да е чистата истина, защото приемливото ниво на писане става след време един рефлекс, който налага отпечатък на четенето и ако бъде потиснат, предизвиква спазъм. Но съществуват рефлекси на смъртната присъда, както и други на които човек се осланя, които макар да не са толкова същностни притежават максимална ценност.
По един или друг начин писателите придобиваме набор от умствени навици, които ни съветват кога би трябвало да опишем един персонаж и с какви подробности, колко физическо описание е уместно, или допустимо, къде в повествованието да поставим основните щрихи, кога да започнем нов параграф, кога простото изречение е за предпочитане пред друго по-дълго и по-сложно и така нататък. Това са рефлексите на смъртната присъда. Аз имам и други, които може би не са общоприети, така че си помислих да извадя на бял свят някои от тях, за да ги прегледате, в случай, че представляват интерес за вас. Кой знае?
Хемингуей каза в „Подвижен Юмрук“:
Това беше една много проста история, наречена „Извън сезона“ и аз бях пропуснал фактическия й край, който се състоеше в това, че старецът се обеси. Това бе пропуснато в новата ми теория, че можеш да пропуснеш каквото и да е, ако знаеш, че си го пропуснал и че пропуснатата част ще подсили историята и ще накара хората да почувстват повече отколкото са разбрали.
Това наблюдение доста време ме безпокоеше, защото засегна определена струна в сърцето на усета и практиката ми в писането. Въобще не бях сигурен, че вярвам в така поставеното от него твърдение, но реших, че наблюдението дава основания за малко медитация, защото тя води до множество ефекти, някои от които съм приложил по собствените си начини.
Първо, всяка разказана история е едно упражнение, както в изпускане, така и в добавяне. Обикновено за това се грижат смъртноприсъдните ни рефлекси, така че не мислим много за елементи на сценария, блуждаещи реплики, преминаващи лица, несъществени физически детайли, които оставяме сами на себе си.
Някъде, в един по-ранен период, развивайки и усъвършенствайки се, аз започнах да вярвам в лутането из нещо като безпричинно характеризиране. Изглежда това добавяше нещо към историята като цяло, ако — с помощта на няколко допълнителни изречения — един незначителен персонаж би могъл да бъде показан като притежател на съществование отвъд рамките на незначителната си роля. Спомням си, че направих така в Островът на мъртвите с цивилния служител Бригс — разкривайки детайли от фоновата му бюрокрация. Това, предполагам, се оказа естествена последица от принципа на Хемингуей — отбелязване на наличието на неща, вероятно важни и със собствено право на съществуване, но несъществени за самата история — всъщност сторих обратното на изрязването на съществена част, надявайки се, че светлината й малко или много се процежда пред пролуките на разказа. Но аз вярвам, че ефектът е подобен — да накараш хората да почувстват нещо повече от това, което са разбрали. Това помага да се разшири разположението на цялата творба и да се осигурят доказателства за една по-голяма реалност, заобикаляща действието и даваща на читателя едно моментално, възможно е дори подсъзнателно усещане, че там има нещо повече.
След това, предполагам, трябва да сме благодарни на Фройд за въвеждането в модерната новела на травмата от детството, като ключ към характера и постъпките на възрастния. По принцип съм против това схващане, но харесвам технически несъществената ретроспекция. Харесвам я, защото през годините съм изчел прекалено много новели, в които животът на главният герой изглежда започва на първа страница и оттам той се втурва незабавно в кипящия конфликт, какъвто и да е той. Като цяло, не харесвам персонажи без минало. И така, преди време реших, че когато не са необходими по-комплицирани похвати, една бърза, кратка ретроспекция или дори една-две референция към нещо в миналото на главния герой, несвързани с никакво развиващо се в настоящето на разказа действие, биха могли ефикасно да подобрят ситуацията. В Този безсмъртният Конрад обяснява закъснението си за някакъв ангажимент с това, че е присъствал на партито за рождения ден на седемгодишната дъщеря на негов приятел. За това не се споменава повече и дума. То не следва от основния сюжет, но аз съм искал да покажа, че той все пак има и други приятели в града и че е такъв човек, който би отишъл на рожден ден на едно дете. Три заека с едно изречение.