Очевидно не съм от школата, която държи всичко в един разказ да предхожда действието. Колкото разказът е по-кратък, толкова повече отстъпвам от това схващане по чисто практически подбуди, засягащи икономията на кратката форма, но в един разказ, новела или повест има жизнено пространство и аз вярвам в използването му за подсилване на охарактеряването и за предлагане на нещо от по-широкия свят отвъд кръгозора на конкретната история.
И най-накрая, имам едно малко упражнение, което изпълнявам, когато пиша по-дълги истории. Не знам как би се получило при някой друг, както и дали се получава при мен самия — което поставя под въпрос дали моите книги биха били по-различни, ако не го правех. То, обаче, е най-близкото, което съм постигал до принципа на Хемингуей и е основната причина, която ме заинтригува да го опозная, когато го срещнах за пръв път. Оставям нещо отвън; или по-скоро има нещо, което не включвам.
Пишейки нещо по-обстойно, аз винаги композирам — било на хартия, след което го унищожавам, било в главата ми, след което го оставям — сцена или сцени, в които участва моят главен герой ( а възможно е и други сцени за другите важни персонажи), които нямат нищо общо със самата история — просто нещо, което се е случило с него/нея някога. Приемам го като съществуващ епизод, като част от живота на героя, и дори се позовавам на него в течение на самото писание. Но никога не го включвам. Правя го с презумпцията, че персонажът трябва да бъде по-плътен, отколкото настоящите обстоятелства дават да се разбере, трябва да бъде за мен дефиниран по отношение на една по-голяма панорама на живота му, отколкото читателят някога вижда.
Единственият път,когато наруших правилото си и видях този инцидент публикуван, бе когато Фред Пол ме помоли за един разказ по времето, когато бях доста зает с Островът на мъртвите и съответно предпочетох да му дам това последствие („Светлината на Мрачни“), отколкото да губя време да пиша нещо ново. Ако сте запознати и с разказа и с новелата, предполагам, че — погледнато отстрани — просто бихте повдигнали рамене на въпроса дали новелата е оказала ефект върху книгата. Аз усещам, че тя ми помогна, понеже невидимата на сцената част от миналото на Сандоу ми разкри как би се държал той непосредствено след като е напуснал Хоумфрий.
И така, аз предлагам второстепенните герои да бъдат използвани за разширяване на генералната постановка на разказа, посредством едно бързо позоваване на заниманията им и/или на сценични проблеми, прибавяйки по този начин и към правдоподобността на собствения им подобрен статус като личности — двойна печалба; Твърдя, също така, че дори и кратко позоваване на миналото посредством добавяне на ново разклонение към линията на живота му/й може да подсили един персонаж; и чувствам, че напълно осъзната, но невключена случка от миналото на героя може да ти помогне да се справиш с този герой в настоящето — и че всички тези похвати имат в твоя разказ за цел да „накарат хората да усетят нещо повече, отколкото разбират“. Щом животът е пълен с усетени, но неразбрани неща, аз гледам на това като на обогатяване на историята, посредством имитиране на действителния ход на съществованието.
Сега правя тези нещата без да отделям толкова време за размисъл, понеже съм ги свел до рефлекси. Всъщност, това е първият път, когато мисля за тях от години наред. Доколкото те не влизат в разнообразието от рефлекси, нормално използвани за редактиране на смъртни присъди, аз наистина вярвам, че те внасят живот към повествованието.