— Ясно — примири се професорът. — Да опитаме с висока температура!
Професорът даде на асистента си необходимите указания. И сега опитаха с ацетиленовата горелка. Това обаче не доведе до никакъв резултат. Увеличиха температурата на пламъка, чудовището само леко се поду, но нямаше никакви признаци, че е умряло. Продължиха още повече да увеличават температурата, но животното започна да излъчва някакво сияние.
— Напразно се мъчим с огъня, нищо няма да му направим — промълви асистентът.
Професорът кимна с глава и каза:
— Когато увеличаваме притока на енергия и температурата стигне определено ниво, появява се нещо ново — обектът започва да излъчва светлина.
— Имам чувството, че започвате да развивате някакви теории — обади се представителят на правителството. — Хайде, опитайте някакъв друг начин!
Облъчваха го с радиоактивни лъчи, никакъв ефект. Сложиха чудовището във вакуумна камера, където температурата се приближаваше до абсолютната нула. Както се и предполагаше, чудовището се сви и престана да се движи.
— Най-сетне умря! — въздъхнаха с облекчение всички.
Когато отново върнаха нормалната температура и налягане обаче, чудовището се оживи и весело размаха опашка.
— Пак нищо не стана! Но това все пак е живо същество и все трябва да има някакво слабо място. Измислете нещо! Не се безпокойте за средствата.
— Ще се наложи да правим много експерименти.
— Разчитайте на мен! — каза представителят на правителството и си тръгна.
На следващия ден, а и по-късно професорът инструктираше асистента, а сам насочи вниманието си върху опашката на чудовището, която постоянно се мяташе насам-натам. Бяха изминали толкова часове и дни, но и професорът не можеше да свикне с тази опашка и неуморно се бореше с нея. Направиха няколко опита да я отрежат — безуспешно. Опитаха се да разкъсат чудовището с трактори, които го опъваха от двата края, но то се разтягаше и разтягаше и като пуснеха краищата му, отново възвръщаше предишната си форма. Удряха го с огромен чук, то се сплескваше, но веднага след това отново възвръщаше предишната си форма, като че ли нищо не е било. Тялото на чудовището беше еластично, сякаш гумено. Опитаха и много лекарствени препарати, накараха го дори да яде отровни насекоми. Но изродът не умираше и не умираше.
— Още ли няма резултат ? — питаше всеки ден по телефона представителят на правителството.
— Още не ще да умре.
— В такъв случай ще увеличим държавния бюджет рязко и ще вземем крайни мерки. Не можем да чакаме повече!
— Какви крайни мерки?
— Ще го напъхаме в една ракета и ще го изхвърлим с нея в космическото пространство. Може да създаде маса неприятности на някоя планета, но нас тая работа не трябва да ни безпокои. Ние сега подготвяме проектите и чертежите, затова бързо го измерете и ни съобщете размерите!
— Чудовището е вече голямо и смятам, че няма да порасне още много, но… — млъкна внезапно професорът.
— Какво но?
— Снесе още десет яйца.
— Какво?!
— Малките ще се излюпят след няколко месеца.
Представителят на правителството направи бързо сметка наум.
— Не става. На нас ни трябва една година да построим ракетата. Ако тая гад продължи да се размножава със същата скорост, ще се наложи постоянно да строим ракети.
— Нищо не може да се направи, това показват цифрите.
— В такъв случай този проблем става от първостепенна важност. Правете каквото намерите за добре, но трябва да намерите начин и да убиете чудовището!
— Да… — не можа да довърши отговора си професорът.
Представителят на правителството преследваше постоянно професора, който и без това напразно хвърляше всичките си сили да се пребори с игривата опашка на безсмъртния урод, така че накрая самият професор започна да полудява.
Три месеца по-късно от десетте яйца се излюпиха десет малки живи чудовища, всяко от които снесе също по десет яйца, и през нощта, когато се белнаха наредените едно до друго сто яйца на уроди, нервите на професора не издържаха и той се самоуби. В състояние на умопомрачение се хвърли в устата на едно от тези опашати чудовища.
На следващата сутрин както винаги се обади представителят на правителството.
— Още ли не е умрял?
— Умря — отговори мрачно асистентът.
Като чу това, представителят на правителството извика с развълнуван глас:
— Значи най-после умря. Това е огромно достижение! Искам да поздравя професора с успеха, дайте му слушалката.
— И професорът умря.
— Какво?! Умрял е професорът?! Обяснете в края на краищата кой точно е умрял!
Асистентът обясни с последни сили какво се беше случило.