За по-малко от час Анди успя да захапе здраво джама. Външно имаше благоприличен вид и еквилибрацията му беше добра, обаче вътрешно беше пълен със сюрпризи и неочакваности.
— Джек — казва той, — знаещ ли какво съм аз? Кратер, жив кратер.
— Тази хипотеза — отвръщам аз — не се нуждае от доказателства. Но защо не говориш като хората? Кажи „катер“, както изисква правилното произношение на тази дума.
— Кратер бе, вулкан! — казва той. — Горя целият, в мен клокочи цял асортимент от думи и изрази, които търсят излаз. Милиони синоними и части на речта напират в мен и аз няма да се успокоя, докато не произнеса някаква реч. Пийна ли — казва, — винаги ме избива на оратория.
— От това по-лошо няма — казвам аз.
— Още от най-ранно детство — продължава Анди — алкохолът възбужда чувството ми за декламация и красноречие. Ти знаеш ли? По време на втората предизборна кампания на Брайън2 ми даваха по три порции джин и аз говорех на тема сребро два часа повече от самия него. Но в края на краищата ми показаха нагледно, че от златото по-хубаво няма.
— Щом имаш такава нужда да се освободиш от това многословно излишество — казвам му аз, — иди до брега на реката и дръпни една реч. Доколкото си спомням, някога е съществувал такъв един стар магесник, на име Кантариди, който имал навика да ходи на морския бряг и там да се изоблекчава.
— Не — казва Анди, — на мен ми трябва публика. И чувствам, че отприщя ли се веднъж, хората ще започнат да наричат сенатора Бевъридж3 Великия млад сфинкс. Трябва да събера публика, Джеф, и да се освободя от този ораторски нагон, иначе той ще остане в мен и ще се чувствам като самоходно луксозно пълно издание на съчиненията на мадам Саутуърт4.
— А с каква точно тема или теорема е свързано горещото ти желание да упражниш гласните си струни.
— С нищо конкретно, все ми е едно — казва Анди. — Аз съм еднакво красноречив и варикозен на всяка тема. Мога да говоря за руската емиграция, или за поезията на Кийтс, или за новите мита, или за кабилската литература, или за отводняването, но във всички случаи ще накарам публиката ту да плаче, ту да ридае, ту да хлипа, ту да се облива в сълзи.
— Добре, Анди — казвам му, — щом толкова ти се е насъбрало, иди излей този излишък от словесни ресурси върху главата на някой по-търпелив местен гражданин. Ние с момчетата ще се оправим и сами. Хората скоро ще се наобядват, а соленото свинско с фасул, както е известно, предизвиква силна жажда. До полунощ трябва да приберем още хиляда и петстотин.
И тъй Анди излиза от „Синята змия“ и аз го виждам как спира на улицата някакви минувачи и им говори нещо. Лека-полека около него се събира групичка, а след малко той вече е на ъгъла и красноречи, размахвайки ръце, пред доста голяма тълпа. После се обърна и тръгна; тълпата се проточи след него, а той говори ли, говори. Поведе ги по главната улица на града и по пътя към тая върволица се прилепяха все нови и нови хора. Това ми напомни една стара лъжеида, която съм чел по книгите — за един свирач, който така свирел на свирката си, че подмамил след себе си всички деца от града.
Стана един, после два, после три, а ни една птичка не влезе при нас да пие. Улиците бяха пусти, сегиз-тогиз ще мине само някоя патка или жена, излязла да пазари. Дъждът беше почти спрял.
Пред „Синята змия“ спря сам човек, да си остърже калта от обущата.
— Какво става, приятелю? — викам му аз. — Сутринта тук цареше трескаво оживление, а сега градът прилича на развалините на Тир и Сифон, гдето само самотни гущери лазят по стените на главния порт Тик.
— Целият град — казва той — се е събрал при Спери, в складовете за вълна, и слуша речта на вашия човек. Аа, бива си го, умее да се излиява по всякакви материи и умозаключения.
— Така, значи — казвам аз. — Дано само ги разпусне по-скоро, това е синекванонно, защото иначе оборотът страда.
Целият следобед в кръчмата не стъпи нито един клиент. В шест часа двама мексиканци докараха Анди метнат на гърба на магарето им. Сложихме го да легне, а той не мирясва — все още Ломоти нещо и жестикулира с ръце и крака.
Затворих касата и тръгнах да разузная как са се развили събитията. След малко попаднах на едното, който ми разказа всичко. Анди говорил цели два часа. По думите на тоя човек такава великолепна реч не била чувана никога — ни в Тексас, ни другаде по света.
— И за какво говори? — питам го аз.
— За вредата от алкохола — отвръща оня. — И когато свърши, всички жители на града подписаха обещание, че в течение на една година няма да близнат капка.
2
Уилям Брайън (1860–1925) — политически деец от Демократическата партия, поставял три пъти кандидатурата си за президент; една от точките в неговата програма предвиждала да бъде заменен златният стандарт със сребърен. — Б.пр.
3
Албърт Бевъридж (1862–1927) — американски историк и политически деец, известен с дългите си речи и многословието си. — Б.пр.
4
Ема Саутуърт (1819–1899) — авторка на повече от 60 сантиментални и мелодраматични романи. — Б.пр.