Джуд Деверо
Сладък лъжец
ПРОЛОГ
Луизвил, Кентъки,
Януари 1991 година
— Но защо баща ми постъпва така с мен? Мислех, че ме обича — попита Саманта Елиът мъжа, който, откакто се помнеше, беше адвокат и приятел на баща й. Мисълта, че този благ човек бе заговорничил с баща й, усилваше болката и усещането, че е изоставена.
Болката и без това бе достатъчно голяма. Преди три часа тя стоеше пред гроба на баща си и гледаше с трескави сухи очи как пускаха ковчега му в земята. Бе само на двайсет и осем години, а бе видяла много повече смърт, отколкото мнозина не са срещали през целия си живот. Остана единствена от рода им — родителите й починаха, баба й и дядо й — също. Съпругът й Ричард — също можеше да се каже, че е мъртъв, защото получи последните документи по развода в деня, в който почина баща й.
— Саманта — каза адвокатът с мек умоляващ глас. — Баща ти наистина те обичаше. Обичаше те твърде много и затова те моли да направиш това — гледаше я внимателно. Жена му бе казала, че се страхува, че Саманта не е проронила нито една сълза, откакто почина баща й.
— Това е добре — бе отвърнал той. — Значи има волята и силата на баща си.
— Но той не бе силен — тросна се жена му. — Винаги Саманта е била силната. И сега стоеше отстрани, гледайки как баща й се съсухря и умира, без да пророни и една сълза.
— Дейв винаги е казвал, че Саманта е неговата скала — адвокатът затвори куфарчето си и напусна къщата, преди жена му да успее да каже още нещо, тъй като се опасяваше от реакцията й, когато излязат наяве подробностите около завещанието на Дейв Елиът.
Сега, докато наблюдаваше Саманта да стои в библиотеката на баща й, усещаше как потта се стича по врата му, спомняйки си как се опитваше да разубеди Дейв да отмени условието в завещанието си, но не успя.
— Дължа й този шанс — прошепна Дейв. — Отнех й личния живот и сега искам да й го върна. Дължа й това.
— Саманта е млада, зряла жена, която може сама да се справя — бе отвърнал адвокатът, но думите му бяха глас в пустиня. Дейв бе решил.
— Само за една година. Това е всичко, за което те моля. Една година. Тя ще хареса Ню Йорк.
Ще намрази Ню Йорк, помисли си адвокатът, но си замълча. Познаваше Саманта от рождението й. Бе я носил на гръб като дете, бе я виждал да играе с другите деца. Бе я виждал да участва в състезания и да се шегува с родителите си. Виждал я бе доволна от оценките си на някой тест и разплакана, когато не се е представила добре. Бе свидетел на споровете с майка й пред огледалото за някоя рокля или дали да носи червило или не. До дванадесет години тя беше нормално, обикновено дете.
Гледайки я сега, няколко часа след погребението на баща й, той виждаше колко се е променила. Бе станала възрастна жена в младо тяло, криеща красотата си зад строг тъмносин костюм, който би отивал на жена три пъти по-възрастна от нея. Всъщност, изглежда, тя правеше всичко възможно да прикрие женствеността си — прибираше косата си, не носеше никакъв грим, дрехите й бяха безформени, твърде дълги и невзрачни. Но по-лошото бе, че зад външния й вид се криеше един тъжен човек. Саманта не се бе усмихвала от години, а и той не можеше да си спомни кога за последен път я бе видял да се смее. Спомни си преди години, Саманта още не бе напуснала Луизвил, двамата с Дейв бяха у тях. Саманта се върна от гимнастическия салон. Дейв бе в кабинета си и говореше по телефона и тя не знаеше, че в къщата има още някой. Адвокатът стоеше до плъзгащата се врата и пиеше чай с лед. Тъкмо се канеше да й каже „здравей“, когато тя махна роклята си и започна да прави упражнения във всекидневната. Красивият й крак с дълго бедро и извит прасец бе опрян на края на кушетката. Забрави, че тя бе дъщеря на приятеля му и гледаше с възхищение и отворена уста младата жена, която от години мислеше за невзрачна. Косата й бе развързана и малки къдрици от тъмно злато се спускаха около лицето й, кожата й бе почервеняла от упражненията, а очите й бяха с дебели мигли и блестящо сини. Никога досега не бе забелязвал, че устните й са толкова сочни и изглеждаха леко нацупени, или че носът й има малка безсрамна извивка. Нито пък че има тяло, което трябва да бъде увековечено на кориците на някое модно списание?
— Растат, нали? — каза зад него Дейв, стряскайки го. Адвокатът се изчерви, че е хванат да зяпа момиче, което би могло да му бъде дъщеря. Вероятно това, което си мислеше, бе изписано на лицето му. Объркан, той се обърна и излезе с Дейв.
Години по-късно, когато подготвяше завещанието си, Дейв бе казал, че е изстискал всички жизнени сокове от Саманта.
— Постъпих така, както не би трябвало да постъпва един баща с дъщеря си — каза той, и адвокатът, все още спомняйки си извиващото се младо тяло на Саманта, бързо остави документите и си тръгна. Много добре си спомняше следобеда, когато изпита непозволената страст към дъщерята на приятел. Дори когато Дейв бе на смъртно легло, той не желаеше да слуша признания от този сорт, които Дейв, изглежда, бе почти готов да направи. Не искаше да слуша признание за нещо, което не би трябвало да се случва, но често се случваше. Сега адвокатът се чудеше какво ли е направил Дейв на Саманта, дали въобще й е направил нещо, но не възнамеряваше да я пита, тъй като не бе достатъчно смел да навлезе в свят, за който не би желал и да чува.