Сестра му бе обзавела всички стаи в къщата. Майк бе обяснил на Дейв, че просто трябва да каже на сестра си как иска да изглежда неговата стая и тя ще го направи. Дейв каза, че желае апартаментът му да прилича на английска аристократична къща — и той изглеждаше точно така. Саманта му изглеждаше не на място сред тези тъмни цветове.
В спалнята стените бяха боядисани в тъмнозелено, а пердетата на прозорците към балкона бяха от кадифе на зелени и черни райета. Майк наблюдаваше как Саманта галеше покривката с любов.
— Бил ли е някога баща ми тук?
— Не. Обзаведе го с поръчки по телефона и с писма — имаше чувството, че баща й не бе мъртъв, а все още жив.
Показа й стаята за отдих до спалнята, после двете бани, облицовани в тъмнозелен мрамор. Всекидневната бе със столове на червени и зелени райета и рафтове, пълни с биографични книги, които баща й така много обичаше. На четвъртия етаж бе спалнята за гости и кабинет с тежко дъбово бюро и френска врата, водеща към балкона. Когато отвори вратата и излезе на балкона, видя, че отдолу има градина.
Не бе очаквала да види градина в Ню Йорк — поне не такава. Всъщност като гледаше сочната трева, двете високи дървета, храстите, които всеки момент щяха да разцъфнат и лехите с току-що посадени цветя, тя почти забрави, че се намира в град.
Когато се обърна към Майк, лицето й сияеше и не забеляза, че той е мрачен.
— Кой се грижи за градината?
— Аз.
— Мога ли да помагам? Ако остана тук, бих желала да помагам в градината.
Той се усмихна едва-едва.
— Ще бъде чест за мен — би трябвало да е доволен от думите й, но нещо го тревожеше, без да може да разбере какво. Преди малко наистина искаше тя да остане, но сега се надяваше да не го направи. Противоречивите чувства, които го разкъсваха, бяха породени от начина, по който тя се държеше в стаите — стаите на Дейв. Нещо в начина, по който притисна снимката на майка си до гърдите си, го караше да иска тя да си замине.
— Искаш ли да видиш кухнята?
Тя кимна. Той отвори една врата в задния край на стаята и тръгна по тясно, тъмно стълбище, водещо на долу.
— Това е стълбището за слугите — обясни той. — Тъй като къщата не е била преустроена на отделни апартаменти, ще трябва да ползваме обща кухня.
Тя го погледна остро.
— Не трябва да се тревожиш за мен — каза той раздразнен, че отново трябва да се защитава. Може би трябваше да й донесе декларация от полицията, че няма досие, че не е насилник или убиец, и единственото му провинение е глоба за превишена скорост. — Умея да готвя толкова, колкото разбирам от компютри, така че няма да се срещаме често. Използвам само хладилника. Дори тостера не ползвам.
Тя продължаваше да го гледа мълчаливо, показвайки му, че далеч не е убедена в добрите му намерения.
— Виж, Сам, може би двамата не се разбрахме, но мога те уверя, че аз не съм… не съм това, което си мислиш за мен. Ти си на абсолютно сигурно място тук. Няма да те безпокоя. Всичките врати имат здрави ключалки, а аз нямам ключове. Баща ти имаше само един оригинал. Що се отнася до кухнята, можем да си направим график. Можем да си направим разписание за всеки ден, така че да не се виждаме въобще. Баща ти ми предплати наема и мисля, че би трябвало да живееш тук. Освен това вече го изхарчих и не съм в състояние да го възстановя.
Тя не знаеше какво да отговори — дали да му каже, че смята да остане, или не. Разбираше, че не би трябвало да остава, заради начина, по който се запознаха, но усещаше присъствието на баща си по-силно, отколкото спомена за допира с този мъж. Може би не би трябвало да остава тук с него, но би ли могла да напусне втория дом, който баща й бе създал? Бе загубила дома си в Луизвил с всички онези спомени и духове, които витаеха там, а тук би могла да усети началото на нови спомени.
Неохотно остави снимката на майка си и тръгна надолу по стълбите, чак до приземния етаж, където беше кухнята. Въпреки че той й бе казал, че нищо не разбира от готвене, все пак някой умееше да готви, защото, както изглеждаше, тази красива, просторна, в синьо й бяло кухня беше добре оборудвана и удобна за ползване.
Понечи да попита нещо, но тогава погледът й се насочи към дъното на кухнята, през очарователната малка стая за закуска, където видя двойни стъклени врати, които водеха към градината. Подобно на всички градини в заден двор — и тази не беше голяма, но бе заобиколена от солидна дървена ограда, висока девет фута. Така дворът бе уединен и усамотен.
Когато я разгледа по-отблизо, тя забеляза, че градината е по-красива отколкото изглеждаше от четвъртия етаж. Около оградата, имаше розови пълзящи рози, току-що напъпили. Имаше и старомодни цъфнали ароматни рози, които тя много обичаше.