Преди няколко дни баба и й разказа какво точно се е случило онази нощ, която е променила живота на толкова много хора. Макси й бе разказала всичко до момента, в който е излязла през задната врата на клуба.
Саманта слушаше баба си, дори усещаше част от това, което баба й разказваше, но на моменти й се струваше, че е абсолютно безчувствена. Само няколко дни преди да научи историята на баба си й бяха казали, че майка й е била измъчвана, преди да бъде хладнокръвно убита. Имаше ли някаква граница, след която човек престава да чувства? Колко болка можеше да поеме човек?
Облечена, тя седна пред огледалото да оправи грима си.
— Десет минути, Макси — чу се мъжки глас зад вратата.
След десет минути тя трябваше да излезе пред тези хора и да пее за тях. Щеше да прави това, което Макси е вършила онази нощ.
Обърна се рязко и погледна затворената врата. Тя беше мръсна, но по нея нямаше белези. Никой не се бе опитвал да я спре да излезе от тази стая.
Обърна се отново и се загледа в огледалото. Трябваше да помни, че това е просто една игра — тя играеше и се опитваше да помогне на Майк. Той й каза, че ще направи снимки, които ще използва за своята книга и той…
Наведе глава и я хвана с ръце. Орнет свиреше на сцената и на нея й беше трудно да помни, че това е само представление. Беше й трудно да не мисли за майка си, за дядо си Кал, който бе самотен, след като жена му го напусна. Всичко, което знаеше, сякаш крещеше в главата й, а не съжителстваше тихо както преди.
Всичко бе започнало онази нощ, всичко, което се бе случило, бе започнало от тази дълга, опустошителна нощ — разбити съдби, много смърт, родена омраза.
— Не мога да го направя — прошепна Саманта и понечи да стане, но видя кутия с пудра на масата. Беше най-обикновена кутия, синьо и бяло, с голям пуф от агнешка кожа и розова панделка. Кутията бе пълна с обикновена пудра.
Тя взе пуфа и го разгледа. Може би всичко е започнало с пудрата, която Макси е посипала върху главата на Майкъл Ренсъм. Известно време Саманта стоя облегната на масичката, освобождавайки се от всичко, което й бе казано, но без да се бори с него, а оставяйки го свободно да премине, позволявайки си да запомни всичко.
— Ти си — каза Вики, като отвори вратата.
Когато мис Саманта Елиът стана, оправяйки русата си коса, тя вече бе Макси и бе готова.
ГЛАВА 34
СРЕДНИЯТ ЗАПАД, 1921
Мери Абигейл Декстър простреля четвъртия си пастрок, когато бе на четиринадесет години. Но той я нападаше още от дванадесетгодишната й възраст. Съжаляваше единствено, че не успя да го убие. Искаше точно това, но плачеше, изпитваше болка, а и бе ядосана, така че не успя да го улучи. Твърде глупаво тя се целеше в много малката му глава вместо в огромния му корем, и куршумът раздра косматото му рамо, вместо да се забие в устата му, която отново й се смееше.
Но изстрелът и гледката стреснаха това копеле и тя имаше достатъчно време да скочи и да избяга от тази ужасна къща, нещо, което се бе опитвала да направи преди това, но безуспешно.
Вървя два дни, не беше яла нищо, но това бе нещо обичайно за нея, тъй като майка й бе твърде пияна или твърде заета с мъже, за да нахрани единственото си дете. Когато беше достатъчно далеч от „родния“ си град (място, в което децата плащаха за греховете на родителите си), тя замени пистолета за еднопосочен билет до Ню Йорк, град, в който се надяваше да бъде наистина анонимна.
Когато стигна в Ню Йорк, изхарчи много малко пари за храна и с това, което й остана, си купи евтина рокля от изкуствена коприна, високи обувки и едно червило, опитвайки се да изглежда колкото се може по-възрастна. Взе един вестник от предния ден, седна на една пейка в парка и започна да търси работа.
Единствената цел на Аби бе никога да не живее като майка си, която зависеше от сексуалните желания на мъжете в града. Майката на Аби изглеждаше като добродушна курва, жена, която бе приятна за веселба, която би направила всичко, което пожелаят в леглото. Но тя бе виждала отчаянието на майка си, тъй като тя мечтаеше за мъж, който да я обича и да се грижи за нея до края на живота й. Когато порасна, Аби разбра, че ако една жена не се грижи за себе си, никой няма да се интересува от нея. Тя се закле, че няма да стане на четиридесет и седем и да живее в мизерия като майка си.
Нямаше много високоплатена работа за жени в Ню Йорк, особено пък за неопитно четиринадесетгодишно момиче, избягало от дома. На четвъртия ден от пребиваването й в Ню Йорк Аби събра всичкия си кураж и отиде в бар в Гринуич Вилидж и попита собственика дали може да кандидатства за работа като келнерка. Мъжът я погледна и каза „не“, но Аби, вече почти напълно отчаяна, тъй като не бе яла два дни, бе спала по пейките в парка, а краката й се бяха разкървавили от продължителното ходене из града с високите обувки, започна да се моли. Никога досега не беше се молила, нито веднъж, въпреки всичко, което приятелите и съпрузите на майка й и бяха сторили. Но сега го правеше.