— На колко си години, дете? — попита мъжът, убеден, че децата му са по-възрастни от нея.
— Двайсет и една — отвърна бързо Аби.
— Да, а аз съм Рудолф Валентино — знаеше, че си навлича неприятност, ако наеме това дете, което, ако правилно се досещаше, бе доста малко, но виждаше зад немитата коса и евтиното червило, че тя беше от класа, беше умна. Нямаше тъпите заешки очи на повечето момичета, които работеха като келнерки на шестнадесет и сигурно биха доживели до шестдесет, ако не умираха от някоя венерическа болест.
— О’кей, момиче, наемам те — каза той. — Но ако някой се оплаче, те изхвърлям.
Благодарността, която прозираше в очите й, накара Уили да се размърда нервно на стола си. Бръкна в джоба си и извади една двайсетачка.
— Ето ти аванс. Купи си някакви хубави дрехи и нещо за ядене.
Аби не бе в състояние да изрази с думи това, което усещаше, така че просто гледаше мъжа и банкнотата в ръцете си.
— Хайде, изчезвай оттук. Ела утре в седем.
Когато Аби дойде на работа на следващия ден, Уили разбра, че е направил много добър избор, тъй като момичето имаше вкус. Бе облечена толкова семпло и елегантно, сякаш бе от корицата на списание, а в момента, в който я видя, Уили разбра, че животът му ще се промени.
За две години барът се превърна от долнопробно място, където идваха проститутки, в заведение, посещавано от уважавани дами и джентълмени. Аби, която бе жадна за уважение и отговорност, получи правото да се грижи за клуба. Тя го преоборудва, намери нови облекла за келнерките, откри начин да контролира всички работници и се грижеше за счетоводството на Уили. В края на третата година Уили се обличаше в костюми по поръчка и носеше трикаратова диамантена игла за вратовръзка.
През 1924-а Аби срещна Док, един млад и проспериращ гангстер. Тя беше на седемнадесет години. Веднага разбра, че този човек бе също толкова амбициозен, колкото и тя.
Док бе дребен и неразвит, като си личеше, че това е придобито от недохранване в детството му. На врата си имаше дълъг белег, свидетелство за страховития живот, който водеше. Очите му бяха много живи. Всъщност той самият никога не стоеше спокойно, въртеше се, обръщаше се да види кой е зад него, играейки си с един куршум, закачен с верижка за жилетката му. А когато вървеше, единият му крак бе малко вдървен.
Като негова сянка винаги с него беше висок, тромав, с доста глуповат израз на лицето мъж, на който му липсваше почти половината от дясната ръка и чийто прякор бе Сакатия Джо. Джо ходеше навсякъде с Док, в тоалетната, където и да е, дори пробваше храната на Док преди него.
Когато Док дойде за първи път в клуба, Аби го обслужи лично, нещо, което обикновено не правеше, откакто бе станала мениджър на заведението. Но имаше нещо в спънатата походка на Док, в нервните му очи, което я накара да почувства, че те са сродни души. И на двамата им бе минало твърде много през главата в краткия им живот и бяха загубили способността да чувстват така, както останалите хора.
Док идваше в продължение на шест месеца в клуба и през това време не продума нито дума на Макси. Но в края на шестия месец Сакатия дойде при нея и й каза, че Док иска да говори с нея в колата си.
Аби поиска време, за да реши дали да отиде, тъй като й бе ясно защо я вика Док. Искаше да му стане метреса. От една страна, й харесваше да е под закрилата на някой гангстер. Те обикновено даваха на любовниците си скъпи подаръци, които Аби би могла да продаде някой ден и да си купи собствен апартамент. Също така гангстерите обикновено не живееха много дълго, което за Аби, поне що се отнасяше до мъжете, бе добре. Това, което не й харесваше, бе мисълта, че трябва да прави секс с някой мъж. Животът на майка й, а и държането на съпрузите й към Аби, я бяха накарали никога да не иска да има интимни отношения с мъж.
Но все пак реши да разбере какво има да й казва Док, така че отиде в колата, голяма черна лимузина, и седна до него, като с тях бе единствено вечно присъстващият Сакат Джо. Аби бе изненадана от молбата на Док — искаше тя да стане негова метреса, но само за обществото. Условията бяха: никакъв секс помежду им, но и тя да не излиза с други мъже. В отговор на нейното съгласие да излиза с него, той щеше да се грижи за финансовото й състояние, дори ако пожелаеше да спре да работи при Уили и да не прави нищо друго по цял ден освен да се занимава с косата и маникюра си. Но Аби бе твърде лоялна към Уили и въпреки че й плащаше много ниско, тя искаше да остане при него, защото той се нуждаеше от нея. На Док не му пукаше много и Аби въздъхна с облекчение, понеже той не се оказа от най-разпространения тип мъже.