— Не искам да правя това — каза Саманта, гледайки ръцете си. — Имам други планове.
— Само една година — отвърна адвокатът, повтаряйки думите на Дейв. — След това ще наследиш много пари.
Саманта отиде до прозореца и докосна брокатените завеси. Едно от последните неща, които тя и майка й свършиха заедно, бе да купят тези завеси. Спомни си колко много мостри разглеждаха, за да изберат най-добрия цвят и плат. В задния двор имаше едно дърво, което Саманта и дядо й посадиха, когато тя бе дете. Когато беше на десет години, дядо й Кал издълба на ствола му К + С, като й каза, че ще бъдат заедно, докато е живо дървото.
Обърна се и огледа стаята. Стаята, която бе убежище на баща й, мястото, където тя седеше на коленете му, където тя и родителите й играеха заедно и се смееха. В тази стая Ричард й поиска ръката.
Бавно се приближи до голямото бюро на баща си и взе парчето скала, което той използваше за преспапие. На гладката му повърхност тя бе написала със синя боя, с детския си необработен почерк. „Обичам те, татко“. Направи преспапието, когато беше трети клас.
Две седмици преди баща й да почине, Саманта бе непрекъснато с него. Тогава си помисли, че са станали, много по-близки, отколкото някога са били. И сега не можеше да си представи, че той тайно е продал къщата и цялото й обзавеждане. Докато се грижеше за него не мислеше много за себе си, но той непрекъснато я питаше какво ще прави след смъртта му. Отвръщаше му, неохотно, че може би ще остане да живее в къщата, ще посещава някои лекции в колежа, а отделно ще се обучава на компютър — ще прави това, което правят обикновено хората, които не работят шест дни от седмицата, а тя живееше така от две години. Баща й не каза нито дума, но вероятно не хареса отговора й.
Саманта остави преспапието и се обърна към адвоката.
— Посочи ли някаква причина, за да продаде къщата?
— Каза само, че иска да прекараш една година в Ню Йорк и да търсиш баба си. Не мисля, че вярваше, че тя е жива. Мисля, че имаше предвид да се опиташ да откриеш къде е отишла, след като е напуснала семейството си. Баща ти имаше намерение сам да изследва различните документи и да разбере какво се е случило с нея, но…
— Той не успя да свърши много неща, които искаше да направи — отвърна Саманта, като накара адвоката да се намръщи от горчивия й тон. — Значи аз трябва да я търся вместо него?
Адвокатът прочисти нервно гърлото си, чудейки се как да се извини и да си тръгне по-бързо.
— Не мисля, че е имал предвид да търсиш в буквалния смисъл на думата. Мисля, че той се страхуваше да, не останеш тук в къщата и да живееш сама. Мисля, че тъй като майка ти нямаше роднини, а след като и той си отиде, няма да има нито един жив от роднините ти освен баба ти. И ако тя е жива, е мислил, че… — той спря.
Саманта се обърна, за да не види лицето й. Не искаше да издава пред никого това, което чувстваше. Болка и предателство — това бяха чувствата, които не искаше да споделя с никого. Точно сега искаше да е сама. Искаше този мъж да напусне къщата, да затвори външната врата след себе си и никога да не я отваря отново. А когато къщата останеше празна, искаше да се свие в едно топло и тъмно място, да затвори очи и никога повече да не ги отваря. Колко ли ужасни неща можеше да преживее човек и въпреки това да оцелее?
Адвокатът извади връзка ключове и ги остави на бюрото.
— Това са ключовете от апартамента на баща ти. Дейв бе уредил всичко. Смяташе да се оттегли малко по-рано и да се премести в Ню Йорк, за да може да търси майка си. Нае един апартамент и дори го обзаведе. Всичко бе готово, когато реши да се прегледа и… тогава откриха, че има рак.
Саманта не се обърна и адвокатът тръгна към вратата.
— Саманта, наистина съжалявам за Дейв. Обичах го, знам, че и ти също го обичаше. А и както изглежда сега, той също те е обичал. Обичаше те много и ти желаеше само доброто, и уверен съм, че каквото и да е направил, го е направил от любов към теб — говореше твърде бързо. Може би трябваше да й предложи нещо. Ако не друго, поне можеше да й предложи рамото си, за да поплаче, но истината бе, че той не искаше и да чуе за болката, която тя изпитваше. Беше му жал за детето — твърде много смърт бе видяла, но не й предложи рамото си. Искаше да отиде у дома при отвратителната си, усмихваща се съпруга и да напусне завинаги тази къща. Може би Дейв бе прав да продаде къщата. Може би в нея имаше твърде много лоши спомени, които човек би могъл да забрави само ако я напусне завинаги.