— Оставям документите за апартамента на бюрото — каза той през рамо. — Хазяинът ще ти даде ключове за външната врата, когато пристигнеш. А на пода съм оставил кутията, в която са нещата на баба ти.
Когато хвана дръжката на вратата, той се почувства като спринтьор, който чака началния сигнал, за да побегне.
— Саманта, ако имаш нужда от нещо, моля те, обади се.
Тя кимна, но не се обърна, когато го чу да си тръгва. Продължи да гледа навън към голите дървета в задния двор на къщата на баща си. Но тя вече не бе негова. Нито пък нейна. Като малка си представяше как някой ден ще отглежда децата си в тази къща…
Премигна няколко пъти, за да вижда по-добре. Осъзна, че има деветдесет дни да освободи родния си дом. Обърна се и видя пакета с документи на бюрото на баща й. Бюрото, което вече принадлежеше на друг човек. Изкушаваше се да се откаже от сделката. Можеше да се издържа сама, ако се наложи. Знаеше, че би могла да издържа и още един човек, но ако не направеше това, което баща й искаше, щеше да изгуби парите, които й бе оставил — от продажбата на къщата, спестяванията му, както и наследството от дядо й. Знаеше, че ако бъде разумна, парите, които щеше да получи, щяха да я направят финансово независима до края на живота й и ще може да живее, където поиска и да се занимава с каквото пожелае.
Но по някаква причина баща й бе решил, че преди да получи наследството, тя трябва да отиде да живее в голям, мръсен град и да се рови из прашните стари документи с надеждата да открие следа от жената, която бе напуснала семейството й, когато Саманта бе осеммесечно бебе. Жената, която бе изоставила съпруга си, който я обожаваше, сина си, който я обичаше, снаха, на която липсваше, и внучка, която след време щеше да я търси безнадеждно.
Саманта взе каменното преспапие и за миг се замисли дали да не го хвърли през прозореца. Но това бе моментен импулс. Сложи го внимателно на мястото му.
Ако баща й желаеше тя да се опита да открие майка му, трябваше да го направи. Не бе ли правила винаги това, което той искаше?
Тръгна да излиза, но се спря на вратата и взе старата кутия за шапки, която баща й бе оставил, и я занесе в стаята си. Не изпитваше никакво любопитство, нито пък желаеше да види какво има в нея. Всъщност Саманта бе сигурна, че е по-добре да не мисли за нищо, да не си спомня нищо. По-добре да свърши нещо, отколкото да мисли. А и трябваше да опакова багажа си, който не беше малко.
ГЛАВА 1
Ню Йорк
Април 1991
Петнадесет минути след като Саманта Елиът кацна в Ню Йорк, й откраднаха портмонето. Всъщност вината бе нейна, понеже, бръкна в чантата си за книжна кърпичка и забрави да затвори ципа. Така крадецът е трябвало само да бръкне в чантата и да извади портмонето. В него бяха почти всичките й пари и двете кредитни карти „Мастъркард“ и „Америкън експрес“. Добре че все пак се бе сетила да отдели сто и петдесет долара в сака си и не беше съвсем без пари.
След като откри кражбата, трябваше да ликвидира кредитните си карти. Всичко, което ставаше, я травматизираше: пристигайки за пръв път в големия, отвратителен град Ню Йорк, за „добре дошла“ я ограбиха и трябваше да ликвидира кредитните си карти. За отегчената жена зад гишето „Загубени вещи“ това бе нещо обикновено. Случваше се по петдесетина пъти на ден. Тя даде на Саманта да попълни формулярите и й посочи едно табло на стената, където бяха изписани телефонните номера на кредитните компании, като й каза да се обади. Докато Саманта телефонираше, жената успя да си лакира ноктите, да поговори с приятеля си по телефона и да каже на колежката си какво иска за обяд. И свърши всичко това едновременно. Саманта се опита да й обясни, че откраднатото портмоне е било на майка й и е имало кожена подплата с психоделична украса, както казваше баща й. Но жената я погледна празно и каза:
— Да, разбира се.
Ако малко преди това не бе демонстрирала, че е достатъчно интелигентна да върши няколко неща едновременно, Саманта би си помислила, че е абсолютно тъпа, съдейки по празния й поглед.
Когато излезе от отдела за загубени вещи, откри, че куфарът й е заключен в една остъклена стая и трябва да намери човек от охраната да й отключи. Това се оказа един малък подвиг, тъй като нито един от хората, които пита, не знаеше кой има ключ, нещо повече, изглежда, никой не знаеше, че тази заключена стая съществува. Когато накрая успя да го вземе и го буташе с количката към изхода, цялата се тресеше от изтощение и отвращение.