Иван Хаджиев
Сладък трипъл
Броени дни остават до настъпването на новия век, а аз, божем добър човек, драскач по бързо фалиращи вестници и списания, сиреч — пълен измекяр, но независим от банки и политика, съм събрал парици и претърсвам битака за евтини зимни обувки. Защото без коремчета от акула и водка „Финландия“ бивам, но с патъци, чиято душа отдавна е минала в някой по-добър свят, веднага след обущарството като поминък, — не е хубаво някак!
Неделя е, пуснали са ни малко слънчице, почти няма вятър и обществото, което не е сколасало да се посвети на вилен „туризъм“, сега обикаля най-малко по пет пъти всички сергии, за да направи сгоден пазар. Подобен ритуал извършвам и аз. Но все нищо не харесвам: някакви дядовски чепици отпреди Промяната, някакви корейски малогабаритни, които не биха изживели повече от едно погребение, големи тайвански, чиито бомбета се разпукват като тикви при първия сняг… И изведнъж ето — достолепни, военни, естествено-кожени, обувки е малко да се каже, — танкови вериги, насъщен аксесоар за разузнавача, поща към поколенията и т.н. Чичото, вероятно скоро пенсионирана „майка“ на рота, иска 50 лева. Предлагам 40 и две касетки. Чалга ли? — пита човекът. Не, рок, здрав рок! — казвам му. Клати глава отрицателно. Помайвам се, пъшкам и изваждам парите. Чувствам се като англичанин, който не е богат, за да купува евтино.
В това състояние обикалям триумфално за последен път — спокойно да позяпам. Напълно съм готов да забравя как двама здравеняци, които не разбираха български, ме глобиха за една спирка… Но аз съм тъй — знам две и двеста, а обикновено ми се случва две. Ето че сега усещам как някаква не толкова ловка, колкото нагла ръчица, вещо ме пребърква. И тоя — карък, какво ще намери — само да ме ядоса! Хващам гадния израстък, здраво го извивам и ритвам където ми падне. Оказва се русоляв младеж, конюнктурно казано — ром (да не се бърка с римлянин!). Надига се, оглежда ме преценяващо и набира сили:
— Защо блъскаш бе, защо блъскаш?!
Околните са „съпартийци“ и веднага го подкрепят. Очертава се междуетнически конфликт, в който е най вероятно да ме набият, тъй като не разбирам от дипломация и докъде стигат правата на малцинствата. Затова отстъпвам, а оня настъпва, много обиден. Замахва, аз се дръпвам и тактично хващам пътя към изхода. Той не се отказва. При следващото му налитане решавам да не се пречкам: напротив, помагам на инерцията, като прибавям чифт здрави военни обувки отзад. Крайно изненадан, русолявият вади сгъваем нож и мълви сакрални слова.
Втренчен в противника, внезапно изпадам във фаза: схващам всичко едновременно, мога и да го разчленя (но точно сега ли трябва да получавам ясновидения?). Околният свят се размазва и отдръпва, а обектът на фокус затрептява в негатив, постепенно се избистрят ярките цветове на всеки негов орган… Разчитам „на бегом“ картината и бързам да се включа в реалността. Оня вече е в опасна близост, гледа с превъзходство и се кани да замахне.
Вдигам ръце с разперени пръсти и властно занареждам:
— Веднага трябва да спреш! Виждам бъдещето в теб. Ако не се промениш, след две години и два месеца ще умреш от остра язва на дванадесетопръстника!
Целият пазар е онемял. Родопска тишина! Чувам само ехото от моя глас, напълно чужд — защото говори истината от последна инстанция.
Обръщам се и на вид спокойно напускам пазара. За какъв дявол ми беше изобщо да идвам? Е какво — малко театро, като за края на века… Всичко е добре, свършва ли добре!
Но дали е свършило?
Крача към автобуса, а от главата ми не излиза русолявият пишман-разбойник. Дано не съм му познал! Бъдещето е предопределено не повече от миналото; може би всичко се управлява от настоящето.
По-късно ще си дам сметка за разликите: планински въздух и тишина, малко и някак по-други хора, отсъствие на обичайните боклуци по земята… И най-вече — цветовете: по-наситени, повече синьо-виолетови!
Стигам старата влакова линия. Недалеч чака нещо между електричка и трамвай. Я — нов превоз, — радвам се и бързам натам. Малко преди да се кача, бабешки глас отчаяно нарежда зад мен:
— Защо не ми помогнете, младежо? Ако се заемат всички места, трябва да чакам цели седем минути следващия…
Нищо не разбирам, но подавам ръка и се качваме. Сядаме един до друг и возилото се понася с шеметна бързина. Чак сега забелязвам околността. Вместо порутени къщурки в пусти разкаляни дворчета с парцаливо пране, зарязани стари тенджери и сополиви мръсни деца, — двуетажни вили с надземни гаражи, пищни градини, тънки алеи и спортни комплекси.
Елементарно: в бързината не съм успял да се върна в настоящето. Прави се по време на медитация, защо не и наяве? Отраснал съм с четива за самотни изобретатели, свръхсекретни машини, хронални парадокси; настъпване на буболечка в праисторическо време, което довежда до изчезването на явленията Coca-Сola и Бил Гейтс (ами сега, като го няма последния, кой ще даде $100 милиона за лекарство против СПИН; спокойно, СПИН също няма!). Във всеки случай, добре че си взех нови обувки, сега ще пообикалям…