…Да, ако не смятаме имената. Тук ги пишат обратно и вестниците започват със спорта. Както и да е, нещо друго ми идва в повече. Изведнъж се сепвам: с разтварянето на листа около мен е започнала да се заформя някаква холограма. И ето я вече — почти гола хубавица в цял ръст. От пъпа нагоре, около гърдите на която се точи ярко червен надпис: „Кати“2. Ясно, без чалга не може във времето и пространството! Ето, отваря уста („Ако можеха да говорят…“) и се чува — не, не може да бъде, — оперетно пеене, „Прилепът“ от Щраус!!!
Девойката се гъне като червей, аз съм искрено притеснен и забождам поглед в листа. Сякаш булдозер, в ушите ме блъсва подозрително познат глас. Интервюто е с „Вуцо Иванов“:
— Вуцовщина значи принципност, ред, дисциплина. Аз съм организиран човек и затова ме наричат мафиот.
Значи, говорещи вестници, в съпровод с обемно изображение! Добре, я да видим нещо друго — оперетна чалга плюс футболни мъдрости ми идват в повече. Коя, по дяволите, дата сме? Ето, има я под всяка вестникарска „шапка“ — същата идиотска днешна дата! Значи, друго измерение. В което най-популярният вестник започва с такова едно „чело“:
Сирак Насков: US-лигата е по-слаба от нашата Висша група, смята „синята“ легенда (подзаглавие)
Пеньо Димитров, наричан „Стратега от Мировяне“… (коментар)
Междувременно „Кати“ ме е разлюбила, потъвайки във въздуха, а бабата, която явно се забавлява с моята къдрава физиономия, изведнъж ме плясва по коляното и виква:
— Млади човече, напълно споделям отношението ви към попфолка и реших да ви направя малък подарък!
Защо малък, готов съм да кажа, но се сещам за стария рекламен трик: — Колко мислите, че струва тази прекрасна вещ? Не, пет пъти повече. Но, дайте си ръката, печелите! Само днес и само за вас — без пари! Плащате единствено транспортните разходи… Значи, баба — рекламна агентка! Отрязвам я веднага:
— Не мога да си го позволя, госпожо, току-що си купих обувки!
— Ето ви покана за мача; синът ми я прати, а аз — нали ви казах. Но вие сте интелигентен младеж, сигурно футболът ви е в кръвта. С какво се занимавате, впрочем? — и ми напъхва нещо в джоба.
— Бях журналист, сега си почивам.
— Ясно, натрупали сте пари и скучаете. Не ви съветвам обаче да се отпускате, може би щастието ще ви се усмихне в някой възвишен спорт?!
Натрупал пари… Възвишен спорт… Абе, дали да не сменя компанията?
Спирка. Ще взема да сляза, нали транспортът им бил безплатен!
— Ето! — плясва с ръце бабата. — Стадионът е отсреща, отивайте. И Бог да ви пази!
Много благодаря и бързо слизам. Но едва не падам, тъй като съм стъпил върху някакъв пълзящ тротоар, който фатално тече към огромна сферична постройка в цветовете на дъгата, бавно преливащи един в друг. Цялото ми ляво пространство е в преобладаващо синьо, в което, надут като балон, плува надпис: „Синьото е цветът на въздуха, кръвта и промяната — изберете своето!“. Отдясно пък, на червен фон и с още по-червени букви пише: „Това е цветът на земята, паметта и промяната — изберете своето!“.
А сега де! Нямам влечение към цветни спортове, ако не смятаме една зелена пролетна картина, която съзерцавам от леглото си, с прекъсвания за бързи преходи до сервизните помещения… Но трябва да направя избор, тъй като тротоарът се разделя на две към различни сектори от стадиона. Нека приложим метода на изключването: земя и памет вече нямам, значи избирам синьото. Пък и по рождение съм си левскарче… (Признавам: всичко това сега ви го разказвам като на шега, за да не се изложа някак. Знаете, лирически герой, преразказ с елементи, мемоаристика — всичко трябва да е възвишено! Истината е, че изпитвам неистов страх от стълпотворения, особено — футболни. Всеки ти крещи в ушите, готов е да те наръга или гръмне, ако носиш шалче в друг цвят, или просто така.)
Е, в моето измерение странях, но сега сякаш Божият пръст не ми дава да мръдна от спорта. Поэхали!, както казват американците на руски.
Транспортната лента, на която пребивавам, за всеки случай леко разкрачен и стиснал юмруци, се вие из пространството, обкръжена от замайващи холограми на син фон. Някои хора около мен стискат по едно кълбо, от което струят шеметни багри и звуци; те се разрастват и смесват със съответните от другата, червената лента. Странното е, че никой не се кара и бие с никого, вместо това всички са ухилени и си контактуват като авери в кръчма. Възрастите са всякакви — от деца до старци.
Така и не разбирам, стиснал пропуска, кога сме влезли. Вместо полицейска проверка, между хората се промушват ярки надписи: