Хубава работа, тук и не се псува! Вече нищо не разбирам, но и няма кога — тълпата ме поднася на някакъв стол, отдолу излиза чаша лимонада (тая цивилизация не е ли открила поне бирата?!) и — „мачът“ започва. Слагам кавички, тъй като нищо тук не напомня каквото и да е.
Самият терен, постлан с червена трева и елипсовиден, е разграфен от гигантски хищни растения във формата на лабиринт. „Вратите“ са полусферични, изпълнени с мъгляво вещество. Светлината струи отвсякъде. Трибуните се губят във висините, слабо осветени, разноцветни. Из въздуха на етажи плуват сферични екрани, изобразяващи: гладиаторски битки; бой между петли; надскачане на бълхи; прескочи-кобила с жирафи; какво ли не. Ехидно отбелязвам, че туземците също си падат по надпревари. Вероятно и те имат своите Дарвин, Ленин, преходно знаме на труда и нататък. Хак им е!
Междувременно всички закрещяват, което ме кара да схвана, че се започва. Поглеждам — нищо особено. Двайсетина души в дълги червени и сини тоги се разхождат из алеите на лабиринта. А, и един в бяло. Вероятно съдия, нали тук е наопаки. Този същият подхвърля топката, тя обикаля кръгово и все по-бързо, докато бива привлечена от „играч“. Който я издига, тя хвърля гигантска проекция в преливащи цветове и прозвучава…
Много съжалявам, ако съм ви довел до този ред, за да получите поредното разочарование, от собствен опит знам колко е неприятно, готов съм да понеса заслуженото, но не мога да не споделя:
…Прозвучава мерена реч! Да, техният футбол е, как да кажа — литературно четене! Самият аз, макар по своему да съм съгрешавал в посока на последното, някак се притеснявам. Но, факт, най-популярният спорт във време-пространството, където съм попаднал — това е поезията!
И не само. Едновременно със стиховете, които ти влизат направо в главата, високо над „играча“ кълбото създава голяма и динамична капковидна цветомузикална форма; тя се движи, докато срещне друга в същата гама. Стиховете продължават — топката е подадена! Някъде отзад се чува глас на ТВ-водещ:
— Успя да овладее тази спряла във въздуха топка /…/ Опита проницателен пас /…/ Ще направи сладък трипъл!3
Е, поне коментарите са ми познати! Но какво става? Противников играч препречва алеята, дърпан назад от хищните растения; капковидните изображения се смесват, преливат ярки цветове, чуват се стихове с друга метрика… Напълно гипсиран, се заслушвам в шпикера:
— Аз лично се радвам на това двама големи мъже да се борят в средата на терена /…/ И, сега двамата ще получат предупреждение да престанат да се блъскат в опасната зона!
От съседните алеи прииждат помощници; техните визии се наслагват с водещите „топката“, някои остават пусти, но постепенно изграждат нови форми; на моменти настава невъобразим хаос („мелле?“), а публиката крещи стихове от поредните ходове… Коментаторът се опитва да надвика всички:
— Кеква, кеква драма се разиграва тук! /…/ И — страхотен бодичек! /…/ Избива топката с ръце, с крака…
Изведнъж някъде долу избухва — бомба ли? — не, ярка червена светкавица, последвана от гръмотевични многодецибелни съгласни без явен смисъл. Всички скачат, скачам и аз:
— Какво става? — питам безадресно.
— Гамени! — отвръща с отегчение очилат възрастен мъж до мен. — Дошли да избиват комплекси. Все същата простотия…
Отдолу се разраства разноцветен облак, който замрежва цялата картина. В главата ми прозвучават слова без ред и смисъл, но крещящи, изтласкващи всичко друго. Нещата отиват към полудяване. Ошашавен, се обръщам към спокойния си съсед:
— Но какво искат да кажат?
— Не мога да знам, господине — изрича човекът, вдигайки рамене, — аз съм само един обикновен професор по лингвистика.
Разтърсвам глава и дълго масажирам слепоочията си. Най-сетне ужасните звуци затихват в мен и дочувам:
— Тръгват да тревожат бранителите /…/ Виртуозен, бих казал, авантаж! Много, много футбол има в главния съдия!
Междувременно из въздуха се носят пулсиращи прозрачни мехове, които всмукват всички странични шумове и картини.
…Яркосиньо море, златен пясък и зелени палми. Чистобяло корабче, сякаш хартиено, е застинало навътре в спокойната вода. Слънце не се вижда, но е ослепително ярко и кристално чисто. Гларус крачи важно из пустия плаж, смешна маймунка скача и безуспешно брули кокосови орехи. Гола девойка седи неподвижно пред кротките вълни в поза за медитация, с обърнати нагоре шепи, положени на коленете. Гарвановочерните й коси са леко разлюлени от недоловим вятър. Изведнъж се оказвам там: именно аз съм маймуната и друсам клони, за да привлека вниманието на загадъчното момиче. Но не — тя се е отнесла някъде другаде. Тогава скачам долу и започвам да я замервам с черупки от миди, за всеки случай отдалече. Гигантска морска костенурка се отърсва от пясъка и подлага корава коруба под мен. Нещо меко ме тласка, сядам и в миг широки копринени криле замрежват целия пейзаж, вибрирайки все по-силно. Квадратните крачища на костенурката оттласкват земята и ние се издигаме плавно над лагуната. Девойката остава сама, все по-малка на големия пуст плаж.