Никой не обръща внимание на всичко това. Хората следят играта, а в ръцете им малките кълба я отразяват, пламтейки в съответните цветове. Търся трескаво из предните редове източника на видението — напразно. Коментаторът не спира:
— Понякога вратарите се оказват на най-фаталното място във футболното игрище! /…/ Марко Георгиев, не случайно известен като универсалното ренде „Вьорнер“ /…/ Изправи на крака цялата пейка на отбора си!
Изправям се и аз, но в никакъв случай не заради нашето „ренде“ Георги Марков, или съответния техен поет Марко Георгиев. Интересувам се само от дамата, която така елегантно ме изгони от психиката си. Готов съм да обещая, че повече няма да я замервам с черупки, докато медитира. Няма да съм такава тъпа маймуна, а може би ще приближа тихо и просто ще я целуна по рамото. Тя ще люшне лекичко и благосклонно черните си коси, а аз ще седна недалеч, загледан в бялото корабче…
Уви, не. Нищо не откривам, само суматохата от видения така ми задръства главата, че сядам безсилен. Маймун с маймуните! И само оня противен глас безжалостно ме напъхва в дълбоката стара дупка:
— Ротационната система е въведена от Качамачо по твърде убедителен начин. Тя ги върти по начин, който самият Качамачо не може да определи!
Никакъв „мач“ вече не ми влиза в главата. Така и не разбирам кога е свършил. Тържествена оперна музика зазвучава отвсякъде, всички крещят радостно, пеят и се прегръщат. Многоцветни балонни видения растат, преливат едно в друго и се пръскат в пищни фойерверки. Между тях се вие обемен надпис:
Стига да мога! Най-после си спомням къде съм, по-точно къде не съм. Тълпа от въпроси нахлуват в това, което е останало от моето съзнание: не че много ми се връща в онази кал, но все пак — тук ли ще си остана и като какъв; къде да дам обява, че търся медитираща гола хубавица; и тях ли ги друса безработица, или приемат неволни емигранти от други измерения; вързани ли са към валутен борд, защото в паспорта съм скрил DM 50 за черни дни; имат ли ж.п. гара, за да преспя; нямам ли тъдява alter ego, за да му звънна на моя си телефон и някакси да ме осинови; къде да търся девойката, която не само че не ми постла легло, ами изстреля маймунката, която бях, с летяща костенурка в небесата…?
Излизаме от стадиона. Народът се люшка като пиян (дали от лимонадата?). Най-екзалтираните изчакват пресичането на летящите тротоари и виртуозно си разменят сини и червени фланелки, сини и червени кълбовидни видения; шарени шапки хвърчат като летящи дискове и високо в небето току изригват фойерверки…
Най-после стъпвам на твърда земя и бързам да се отдалеча от стълпотворението. Слънцето се готви да залезе. Половината небе е сякаш боядисано в ярки синьо-виолетови цветове, към които бавно пълзи шарената пушилка от стадиона. Присядам до някакво шадраванче и дълго се плакна в шуртящата отвсякъде вода. После се отпускам върху лактите си и май се унасям…
Сепвам се в любимия си фотьойл, посред дълбока нощ, а телевизорът свисти и пращи — естествено, защото програмата е свършила, а пък аз просто съм посънувал, вместо да тъпея пред поредния екшън. Всичко си е както преди: разхвърляните книжа върху бюрото, стенният календар със същата дата в квадратчето, прашната библиотека, разперената в пространството китайска роза, старите плочи около уредбата, пустеещият хладилник, неплатените сметки, закачени до вратата като криле на прилепи… Мила родна картинка. Сега да не взема да съжалявам, че всичко е било сън?! Наистина, необикновено ярък… Но какво е това? В краката ми лежи пликът с новите обувки. Следователно след битака неизвестни количества алкохол са затрили всякакви спомени за прибиране в къщи. Целият схванат, сякаш съм лежал със седмици. Хайде стига глупости — ще стана, ще се разкърша и после лягам, пък… може и да си досънувам съня.
Скачам и се протягам. Ококорвам очи: намирам се, къде мислите, на онова място, пред кротко къркорещото шадраванче. Отвъд площада малки овални и пирамидални къщички, обкръжени от дворове-градини, отразяват с големите си прозорци залязващото слънце. Значи какво: сънувал съм, че съм сънувал?