Така. Време е да поема нещата в свои ръце. Обувам с поривисти движения новите обувки, оставям старите на земята, тъй като кошче не се вижда (впрочем, боклук — също) и бързо се отправям към линията на возилото, с което дойдох. То пристига на секундата и аз се настанявам по-далеч от рекламните, както ги нарече бабката на идване, халограми. Потегляме с шеметна бързина. Внушил съм си, че като се върна на битака, всичко ще си отиде по местата.
Ами ако не? Е, във всеки случай, ще отида на продълженията, не беше лошо, пък може и да потърся дамата, която си пада да медитира по време на мач… Вярно, измерението е по-различно, но животът си продължава. Ето ги и новините!
Гърбът на шофьорската кабина предава репортаж от срещата. Взаимни поздравления между участниците, смехове и прегръдки. Носят съдията на ръце. От трибуните го замерват с цветя. Резултати от социологическо проучване относно рейтинга на всеки играч; прогнози за продълженията.
А сега — нещо по-разбираемо. Манифестация. Веят се знамена, размахват се лозунги и портрети. Успявам да прочета:
Не на класическия стих!
Докога пасторална проза?!
ДАЙТЕ ПЪТ НА ФАНТАСТИКАТА!
ВСИЧКИ СПОРТОВЕ — С РАВЕН СТАРТ!
МУТРИТЕ — ВЪН ОТ ОПЕРАТА!
Интересно… Друг репортаж. Слаботелесен журналист с гневно-иронични очи ни развежда из някакъв коптор, предполагам — дом за сираци, или държавна болница. Но какво чуват ушите ми:
— Да, това е старият парламент, на който славните ни предци са написали: „Съединението прави силата“. И най-смелият фантазьор не би казал, че тук може да има някакво съединение, да не говорим за сила! Никой от тукашните, все пак, поданици на републиката, не пожела да застане пред камерата, може би защото видът им е толкова изпосталял, че едва ли бихте ги различили. Не е ясно къде са отишли хуманитарните помощи за родните депутати, а нищожните заплати и извънредни надбавки се бавят с месеци. Така в навечерието на 21-ви век политиците последваха безрадостната съдба на банкерите. Кое сега е по-вероятно: някой мастит поет да спонсорира заседанията на парламентарните комисии, или по-скоро — енергото да спре отдавна неплатения и обикновено краден ток?! За вас коментира Береан Владов.
Вече се треса от смях, а останалите пътници ме гледат с възмущение. Двама тийнейджъри на предната седалка също се хилят, драскайки върху шапките и чантите си:
Сини говеда!
Червени прасета, сега е Коледа!
Хрумва ми хрумка и питам:
— Момчета, да знаете откъде мога да телефонирам?
— От всякъде — отговаря единият.
И натиска ръкохватката под ръката ми. Отдолу излиза овална гумена маса, на която са изписани цифри. Я да опитаме! Набирам собствения си телефон. Да проверя дали съм си в къщи… Не, без майтап — просто искам да се запозная с двойника си в това измерение. Даже неповторимият Христо Стоичков тук съществува като Стоичко Христов, та аз ли?
Обръщам си имената и питам. Приятен женски глас обяснява:
— Ами той е на Хаваите, довършва новата си поема. Аз съм негова секретарка, мога да ви запиша час за… края на март.
Много благодаря и прекъсвам връзката. Екстра! Защо не ме пратят и мен на Хаваите — не поема, диференциално уравнение ще измисля!
Момчетата са зяпнали. Сякаш по команда завикват, подавайки чантите си:
— Ама вие го познавате лично?! И вие ли сте в лигата? Дайте, моля ви, автограф!
— Нещо такова — смотолевям и се подписвам някъде между сините и червените говеда.
Пристигаме, аз скачам и забързвам към пазара на хълма. Дано не е късно!
Наистина, някои вече прибират стоката. Но… какво предлагат тук? Стари книги, грижливо подвързани и подредени; картини, малка пластика, украшения; копия на антични предмети… Изцяло антиквариат, ни помен от нашия битак! Бързо увяхва и надеждата ми, че някак ще успея да се транспортирам обратно, откъдето съм дошъл.
— Заповядайте, господине! — спира ме възрастен мъж. — Имам представителни неща от всеки век и цивилизация: най-старият тъкан календар… вълшебна покривка за маса… елфически кинжал… едно от първите записващи устройства, ето тук се слага носител… модел на „Титаник“, първият успешен трансгалактически кораб…
— А какво ще кажете за това? — решавам да прекъсна безкрайния поток от думи и свалям часовника си. На него пише: „Победа. Сделано в СССР“.
Човекът поема внимателно вещта, разглежда я отвсякъде и мърмори:
— Няма година на производство… Неизвестен произход… Наистина, видът е доста първичен, но… Това да не е самоделна машина на времето?
— Може и така да се каже — проточвам многозначително. — Най-важното, че е действащ модел!