Търговецът бързо, като попарен, ми връща часовника, оглеждайки се на всички страни; шепне заклинателно:
— Полудяхте ли?! Ами ако ви хванат с това? Млади човече, аз съм законен търговец, предложете ми картина, предложете ми стихотворение… Естествено, с уредени права!
Широко се усмихвам: интересно се живее тук, няма що! Чакай да видим… По принцип не си помня стиховете, особено като съм ги забутал в най-дълбоки архиви. Какво друго у нас? Да заплатя издаването им и книгите да хващат мухъл по складовете? Мерси!
През съзнанието ми се стрелкат само отделни метафори, думи, напомнящи минали преживявания. И нищо мое — изцяло. Да, ето едно късичко, подарък от приятел поет преди близо четвърт век, тогава често си го препрочитах.
— Сетих се — казвам радостно. — Доста старо е, едва ли го знаете. Да започвам ли?
— Момент! — търговецът вади кълбовиден уред с размерите на ябълка и вдлъбнатини за пръстите; намества го в дясната ми ръка. — Да, записва.
— Казва се Слепецът…4
— Великолепно, господине! — виква търговецът. — Ето че се разбираме… Сега ще се споразумеем за цената и срока на правата. Една година става ли? Или предпочитате половин?
А сега, де! Откъде да им знам тарифите? Само съм сигурен, че едва ли ще издържа цяла година по тези места, без да откача. Макар че, от друга страна, като се замисли човек, по-странно е как съм издържал толкова години у нас…
Не знам колко време е минало, докато се рея из облаците, елейно захласнат като ученик по манекенка. Стресва ме внезапната тишина, в която проехтяват като изстрели слова, които най-малко съм очаквал:
— Старши поет Йордан Недялков, специален офицер от Отдела за борба с интелектуалната престъпност. Арестувам ви за нерегистрирани стихове! Имате право да мълчите, тъй като всяка ваша дума може да се използва в съда…
А така! Търговецът е клекнал зад сергията, вижда се само как бялата му коса трепери от страх. Обгръща ме зловеща тишина, сред която като тръни из въздуха са посадени 13 спецченгета с черни маски и незнайни оръжия във всяка ръка. Обикновено съм непукист, но това вече ми идва много. Олюлявам се, впивайки пръсти в подпората на сергията. Светът леко се размива, цветовете се размазват, потеглят някъде назад, тишината преминава в бучене…
…Предметите бързо идват на фокус, но картината е от сутрешния мил роден битак! Няма свирепи ченгета по опазване на авторското право, търговци и звезди в поетическото изкуство, чист въздух и луксозен транспорт. Вместо всичко това на крачка от мен стърчи русоляв циганин, а в ръката му проблясва нож. Кое зло е по-голямо?! Пак ли да се спасявам и накъде сега?
Обаче промяна има. Противникът е някак уморен и тъжен, надменната му физиономия е станала уплашена, отчаяна; ножът сочи към земята, а околните най-после се раздвижват от вкочанените си пози и го хващат за лактите. Махвам с ръка:
— Хайде, прощавам ти!
— Ами какво да праим, бе брато? — проплаква той.
— Собственият ти живот е такъв, какъвто е заради теб и изборите, които си направил (или не си успял да направиш). Иди и прави това, което наистина обичаш! Нищо друго! Имаш толкова малко време…5
Бога ми, не знам как ми идват тези думи. И не искам да знам — искам да си тръгна, да забравя тази шеметна авантюра, най-сетне наистина да се събудя в любимия ми стар фотьойл… Но всички от пазара — българи, цигани, турци, араби — продължават да стърчат и мълчат, очаквайки още нещо. И то идва на устните ми:
— Вие създавате по своя воля едни от събитията, а други привличате към себе си, повече или по-малко несъзнателно. Има събития (към тях спадат големите природни бедствия), които приписвате на „съдбата“. Но даже тя може да се определи като „резултат от всички мисли навсякъде“. Или, с други думи, тя е съзнанието на планетата.6
Сега вече си тръгвам. Зад мен пазарът се връща към обичайните шумове. Спускам се надолу по хълма, търсейки пътека между строителни отломъци, пластмасови пликове, кофички и шишета — познатите стари боклуци. Но внезапно спирам: на няколко метра пред мен, в прохода между грозните купчини, съвсем неестествено от земята стърчи небесносиньо растение, на вид между среден фикус и китайска роза. Никаква друга читава растителност не се забелязва докъдето стига човешки поглед. Обръщам се — циганинът ме гледа от края на пазара. Махвам с ръка да приближи и питам: