Тоя уклончив отговор косвено потвърди клеветата на Даскарова. Той беше подписване смъртната присъда на бедния архивар.
Министърът поклати глава знаменателно и погледна Даскарова, комуто лицето сдоби самодоволно изражение.
Министърът кимна благоволително на Жоржа и се наведе пак над работата си. Жоржу се поклони и отиде в канцеларията си. Погледът му светеше; лицето му веднага сдоби прежнята си самодоволна гладкост, закръгленост и симпатичност. Подир страшното стряскане и уплашване идеше пълнейше успокоение. И пак заработи строго над книжата си.
На дванайсет часа Жоржу излезе из министерството. Той се запъти към тях си, като се здрависваше усмихнато с тогова и оногова. Маската на канцеларската сериозност пак остави лицето му изново благо и щастливо.
Когато се озова на „Дондуков“ булевард, той забележи на един ъгъл залепено траурно известие. Той приближи и прочете името на умрелия.
— Рачев — избъбра той поразен. После прочете няколко реда под името на покойника.
— В три часа ще го погребват… Трябва да поискам отпуск за следобед — каза си той. И продължи пътя за към тях си.
Внезапно го извикаха от една бакалница. Той се извърна и видя Балтова.
— Здравствуй, Балтия!
— Здравствуй, какво ново?
— Нищо… Да, нашия Аврамов го постигна нещастие: отчислиха го.
И Жоржу ниско му разправи обстоятелството.
— И знаеш ли? Назначи се на мястото му Ходжов, братовчед на Даскарова… разбираш интригата?
— Клетият Аврамов! — издума състрадателно Балтов.
— И аз ужасно скърбя… И сторих длъжността си… Но… какво купуваш? Швейцарски салам ли? Я отрежи и на мене бе, да занеса закусчица за обяд — поръча Жоржу на бакалина.
IV
Балът беше в разгара си. Широката зала, прекрасно осветена от множество ламби и от един кристален полилей, гърмеше от звуковете на оркестъра; един ред дами в леки бални тоалети, някои от тях в grand и petit деколте, грациозно се въртяха със своите кавалери в черни фракове и със свит клак в лявата ръка; а когато те заставаха пак до стената, друг ред от танцуващи двойки се завъртяваше и захлъзгваше по гладкия лъскав паркет, който издаваше глух приятен шум от лекото прикосновение на крачетата, обути в атлазени ботинки. После танцът приемаше безбройни още фигури и еволюции по гьрмогласната команда на елегантния дирижор.
Играеха кадрил-monstre.
Аврамов, сгушен между зрителите, не сваляше очи от това възхитително зрелище; той пръв път в живота си присъствуваше на такъв празник. Всичко: звуковете на музиката, бляскавата светлина, скъпите цветни тоалети, голите гърди и рамене, миризмите, изтънчените маниери и грациозните движения на дами и кавалери, всичкият този столичен блясък зашеметяваше до немай-къде неговата провинциална душа. Всичко това беше така ново и лъскаво за него, така не българско, така поразително… Но дойдоха му на ума снощните думи на Жоржа и горчив песимизъм отрови впечатленията му. Той се намръщи и обърна към Балтова.
— Е, харесва ли ти се? — попита го усмихнато приятелят му.
— Аз ти много благодаря, дето ме доведе да видя бал в столицата… Чудесни работи… Но твоят Жоржу имаше право. Тая „цивилизация“ не е за България…
Балтов го погледна насмешливо.
— Заразиха ли те неговите проповеди?
Аврамов го погледна сериозно, па отговори убеждено:
— Да, заразиха ме, защото виждам, че всичко истина говори, че е право… Трябва всеки патриот да има Жоржовите идеи и да се обяви против тия разорителни моди… Трябва страшна война да обявим на тая зараза.
— Много се разочарова ти, Аврамов: Жоржу е парадоксален, не слушай го… После, ние не можем да се повърнем към старото.
— Все едно ми е: не харесвам новото.
— Питай Жоржа тая вечер. Жално, че го няма…
Тоя разговор стана през кратката почивка, която делеше кадрил-монстра от лансието. Изведнаж оркестърът гръмна пак и в залата се образуваха десетина карета от танцуващи двойки… При всичкото му лошо настроение Аврамов се захласна в тая нова игра с изящните й дамски реверанси. Когато тя се свърши, разговорът се поднови между нашите приятели.
— Маймунства, български маймунства, нищо повече… Право казваше Жоржу — каза Аврамов.
— Срещнахте ли се и днес? — попита Балтов.
— Не; но снощи, подир тебе, дълго продължавахме разговора за софийските чиновници и балове… Това, което ми той описа, аз го виждам сега с очите си. Да, да, видях го днес, подир обяд, Жоржа, забравих — той вървеше с едно погребение.
— Да, Рачев е умрял… Те бяха най-големи приятели, от детински години приятели.
В тоя миг дирижорът на танцовете даде знак на музиката. Тя засвири пак.