— Скърби? — каза иронически Аврамов. — Както скърби и за днешния си приятел… та от голяма жалост не може да забрави котильона си… Остави ме, Балтов!…
И Аврамов извърна лицето си с отвращение, като че искаше да не види някой неприятен образ.
Балтов почака, за да се извърне, и продължи:
— И това му поведение не трябва да те учудва; то хармонира с принципите на неговата житейска философия… Каква полза да се косим и да се убиваме за едно непоправимо зло? Аврамова, другаря му, извадили, Рачева, приятеля му, закопаха днес… Но Жоржу е изпълнил човешките си длъжности: Аврамова съжалява в душата си, Рачева изпрати до вечното му жилище, а сега изпълнява длъжността си към живота: яде, пие, работи, танцува, защото от тия противоположности се състоят халките на веригата на человеческия живот… Кратък е той, защо да не се възползуваме от него?
Аврамов гледаше с растяще изумление другаря си; той не можеше даразбере: сериозно ли Балтов говори и иска да оправдае пред очите му поведението на Жоржа, или това всичко, което говори за него, е ирония? Погледът на Балтова продължаваше да пази своето обикновено спокойно насмешливо изражение. Това раздразни Аврамова, той каза ядовито:
— А какво ще ми кажеш: тоя Жоржу вчера бълваше змии и гущери върху Австрия и немците, и модите, а сега влачи жена си, облечена като херцогиня в немски дрипи, на бал, а сам се ококорил във фрак и с клак? Ругае чуждата експлоатация, а той сам я поддържа!… Според коя логика е това?
— Пак най-просто нещо — отговори Балтов. — Той говори онова, което е правото, и се възмущава от злото като човек с чувство, а живее, както всичките хора. Той няма да преправи света… Той е такъв, какъвто си е… Който е против обществото, той бяга от него и отива в планините… А Жоржу не е ексцентрик, нито е дивак. Той обича да живее, епикуреец е и ползува се от развлеченията, които му дава обществото… Щем не щем, ще му се покоряваме на законите, ще му снасяме тиранията, ще си изпразняме кесиите за австрийските гнилости и боклуци, като си запазваме пълното право да псуваме до бога и тях, и немците, и модите му, и обществото му… Какво искаш? Жоржу живее в столицата и като столичан живее столично. Това му е средата, това му е въздухът. Какво да прави? Па ако питаш, и твоят покорен слуга е такава птица.
— Да, но ти не държиш проповед в „Червен рак“. Балтов, ти си поне последователен.
Балтов се втренчи в него, сложи си ръцете на рамената му и каза:
— И той е последователен, казвам ти: той прави като всичкия свят и не се дели от стадото. Той стои здраво на принципа си: опозиционствува, когато му прилегне, клатишапничествува, когато трябва, мижи и втелява се, когато е умно, ругае Австрия, защото всеки българин я мрази, ораторствува горещо против модите, защото това е на мода, следва ги — пак по същата причина… С кратки думи да ти кажа, Жоржу е човек от деветнайсети век. Български опортюнист, с всекиго добър, всекиму приятел, всякога доволен. С една реч, твърде умен и прелестен човек!…
Аврамов гледаше втрещен на Балтова. Той не хващаше в чертите на лицето му нито подигравка, нито негодувание, то пазеше неизменно своята ехидно-спокойна маска Възможно ли е пък, щото Балтов наистина да намира така естествено, правилно и даже почтено поведението на тоя необясним, безцветен и безпринципен човек.
— Как му е името на тоя Жоржу, да го помня? — попита Аврамов.
— Нали ви запознах снощи?
— Да, но той те пресече, бъбрицата, и аз не узнах фамилното му име. А после ти все Жоржу му викаше… Как е същото име на тая антика чиновник?…
— Името му е легион! — каза усмихнат Балтов.
И се завтече в балната зала, дето засвири музиката котильона, като остави другаря си дълбоко замислен в буфетя.
Март 1891 г.