Внезапната врява в коридора прекъсна мислите ми. Някой биеше силно гонга за вечеря. Огромният диск, приличащ на изостанал реквизит от филм на Дж. Артър Ранк7, не бе удрял от години, което, обяснява и защо се стреснах така от оглушителния шум.
Изхвърчах от лабораторията, спуснах се по стълбите и заварих едър мъж да стои до гонга с чукчето в ръка.
— Съдебният лекар — обясни той и аз реших, че има предвид себе си.
Макар да не каза името си, веднага познах, че е доктор Дарби — единият от двамата лекари в единствената клиника в Бишъпс Лейси.
Доктор Дарби приличаше удивително на Джон Бул: червено лице, двойна брадичка и шкембе, издуто като корабно платно при силен вятър. Беше облечен с кафяв костюм и карирана жълта жилетка и носеше традиционната черна лекарска чанта. Дори да ме разпозна като момичето, чиято длан бе зашил миналата година след инцидент с няколко своенравни стъклени колби, то не го показа по никакъв начин, а продължи да стои в готовност като хрътка, надушила следа.
Татко все още го нямаше никакъв, нито пък Догър. Знаех, че Фели и Дафи няма да слязат, ако ги повикат със звънец („Да не сме като кучетата на Павлов“, казваше Фели), а госпожа Малит си стоеше в кухнята.
— Полицаите са в градината — уведомих го аз. — Ще ви заведа.
Излязохме навън на слънцето и инспектор Хюит вдигна очи от връзките на черната обувка, която стърчеше доста нелицеприятно от краставиците.
— Добро утро, Фред — поздрави той. — Реших, че е най-добре и ти да го огледаш.
— Ъхъ — отвърна доктор Дарби.
Той отвори чантата си, порови вътре и измъкна бяла хартиена кесийка. Бръкна в нея с два пръста и извади един ментов бонбон, пъхна го в устата си и го засмука шумно с наслада.
Миг по-късно докторът навлезе с клатушкане сред зеленината и коленичи до трупа.
— Познаваме ли го? — промърмори той с бонбона в уста.
— Като че ли не — отвърна инспектор Хюит. — Джобовете му са празни… няма документи… което ме навежда на мисълта, че наскоро е пристигнал от Норвегия.
Наскоро пристигнал от Норвегия ли? Разсъждение, достойно дори за великия Холмс, а аз го чух със собствените си уши! Почти бях готова да простя на инспектора за грубото му държание преди малко. Почти… но не напълно.
— Пуснахме запитвания до пристанищата и така нататък.
— Проклети норвежци! — рече доктор Дарби и затвори чантата си. — Стичат се тук като ято птици към морски фар, а после предават Богу дух и оставят на нас да чистим след тях. Не е честно нали?
— Какъв час на смъртта да запиша? — попита инспектор Хюит.
— Трудно е да се каже. Винаги е трудно да се определи. Е, невинаги, но много често.
— Горе-долу?
— Трудно е да се каже при цианозата: минава известно време, докато се разбере кога е започнал процесът. Струва ми се, че е умрял преди осем дванайсет часа. Ще бъда по-точен, след като сложим този приятел на масата.
— Значи смъртта е настъпила…?
— Да видим… сега е осем и двайсет и две, което означава, че е умрял не по-рано от осем часа снощи и не по-късно от полунощ.
Полунощ! Явно си бях поела шумно въздух, защото инспектор Хюит и доктор Дарби се обърнаха и ме погледнаха. Как можех да им кажа, че само преди няколко часа непознатият норвежец изхриптя последната си дума в лицето ми?
Решението беше просто. Избягах.
Открих Догър да подкастря жълтите рози под прозореца на библиотеката. Въздухът беше наситен с аромата им: сладкия мирис на дървени кутии с чай от Ориента.
— Татко още ли не е слязъл, Догър?
— Тази година сортът „Лейди Хилингдън“ цъфти отлично, госпожице Флавия — отвърна той така, сякаш и лед нямаше да се разтопи в устата му. Сякаш тайната ни среща нощес изобщо не се бе състояла.
Много добре, помислих си аз, ще играя по неговите правила.
— Невероятни са — отвърнах. — Къде е татко?
— Струва ми се, че не спа добре. Вероятно ще полежи до по-късно.
Да полежи до по-късно ли? Как може да си лежи в леглото, след като цялата къща е пълна с полиция?
— Той как го прие, когато му разказа за… нали се сещаш… за градината?
Догър се обърна и ме погледна право в очите.
— Не му казах, госпожице.
Той протегна ръце и с внезапно щракване на градинарските ножици отряза един недотам съвършен цвят. Розата падна, тупна тихо на земята, където остана да лежи с нацупено жълто лице, взиращо се в нас от сянката.
7
Британски индустриалец и филмов продуцент, чиито филми започват с мъж, удрящ гонг. — Бел.прев.