Двамата с Догър се загледахме в обезглавеното цвете, замислени какво да правим сега, когато инспектор Хюит се показа иззад ъгъла на къщата.
— Флавия, искам да поговоря с теб — каза той, а после добави: — Вътре.
Четири
— Кой е мъжът, с когото говореше навън? — попита инспектор Хюит.
— Догър — отвърнах аз.
— Малко име?
— Флавия — не се сдържах.
Седяхме на диван от началото на XIX век в Розовата стая. Инспекторът тръшна химикалката си шумно и се завъртя към мен.
— Ако не ви е напълно ясно, госпожице Де Лус, а подозирам, че е така, тук се провежда разследване на убийство. Няма да търпя несериозно отношение. Един човек е мъртъв и мой дълг е да открия защо, кога, как и кой го е извършил. А след като приключа с това, е мой дълг да дам отчет пред Короната. Короната е крал Джордж Шести, а крал Джордж Шести не е случаен човек. Ясен ли съм?
— Да, господине — отвърнах аз. — Малкото му име е Артър, Артър Догър.
— И той е градинарят на Бъкшоу, така ли?
— В момента да.
Инспекторът беше отворил черен бележник и си водеше бележки с микроскопични букви.
— Не е ли градинар открай време?
— Той се занимава с всичко — обясних. — Беше шофьор, докато нервите му не се разклатиха…
Макар да извърнах очи, усещах настойчивия поглед на инспектора.
— През войната — продължих аз. — Бил е военнопленник. Татко реши, че… опита се да…
— Разбирам — отвърна инспектор Хюит с внезапно по-мек тон. — Догър се чувства най-добре в градината.
— Да, чувства се най-добре в градината.
— Знаеш ли, ти си забележително момиче. По принцип разговорите с деца трябва да стават в присъствието на родител, но след като баща ти е неразположен…
Неразположен ли? Да, разбира се! Почти бях забравила за лъжата си.
Въпреки озадачения ми поглед за миг, инспекторът продължи:
— Спомена, че Догър е бил шофьор. Баща ти още ли държи автомобил?
Имахме стар „Ролс-Ройс Фантом II“, който стоеше в гаража. Колата всъщност е била на Хариет и никой не се бе качвал в нея от деня, в който новината за смъртта на майка ми бе достигнала Бъкшоу. Освен че татко не можеше да шофира, той не позволяваше и на никой друг да я докосва.
Вследствие от това каросерията на стария елегантен автомобил с дългите си черни капаци и островръх никелиран радиатор с две преплетени букви „R“ отдавна бе нападнат от полски мишки, които си бяха пробили път през дървения под и си бяха свили гнездо в махагоновата жабка. Въпреки че бе разнебитен, за него от време на време все още се говореше като за „Ройса“, както изтънчените хора често наричат тези коли.
— Само някой орач би го нарекъл „Ролс“ — каза Фели веднъж, когато за миг се бях самозабравила в нейно присъствие.
Винаги когато исках да остана сама на място, където със сигурност никой нямаше да ме безпокои, се качвах в сумрачния покрит с прах „Ролър“ на Хариет и сядах в горещия като инкубатор автомобил, заобиколена от повехнала плюшена тапицерия и напукана прогризана кожа.
Неочакваният въпрос на инспектора ми припомни мрачния дъждовен ден миналата есен, когато дъждът се лееше като из ведро, а вятърът брулеше безмилостно. Тъй като заради вероятността от падащи клони щеше да е твърде опасно да се разходя в гората над Бъкшоу, се бях измъкнала от къщата и си проправях път през бурята към гаража, за да помисля на спокойствие. Вътре „Фантом“-ът сияеше в сумрака, докато вятърът виеше и шибаше прозорците като племе гладни зли духове. Ръката ми вече бе хванала дръжката на вратата, когато забелязах, че вътре има нещо. Едва не подскочих от ужас. Но после осъзнах, че това е татко. Седеше в колата, без да забелязва бурята, а по лицето му се стичаха сълзи.
В продължение на няколко минути стоях неподвижно, страхувах се да помръдна и едва се осмелявах да дишам. Но когато той протегна бавно ръка към дръжката на вратата, се наложи да падна на ръце като гимнастичка и да се претърколя под колата. С крайчеца на окото си видях една от идеално лъснатите му обувки, високи до глезена, да стъпва на пода, а докато се отдалечаваше, чух от гърлото му да излиза нещо като разтърсващо хлипане. После лежах дълго, взряна в дъсчения под на Ролс-Ройса на Хариет.
— Да — отвърнах аз. — Имаме стар Ролс-Ройс „Фантом“ в гаража.
— И баща ти не го кара, така ли?