Всеки се уединил в собствената си част от къщата и забранил на другия да прекрачва черната линия, която наредили да бъде начертана с боя точно през средата — от вестибюла, през фоайето, та чак до тоалетната за прислугата зад задните стълби. Двете тухлени крила във викториански стил се разгръщаха назад като разперените криле на ангелските статуи в гробището и поне според мен придаваха на високите прозорци и на капаците на фасадата от времето на крал Джордж превзетия и изненадан вид на стара мома с твърде стегнат кок.
По-късно един техен наследник Таркуин — или Тар, както го наричали — след забележителен душевен срив съсипал бляскавото си бъдеще на химик, изключили го от Оксфорд и го изпратили обратно в Бъкшоу през лятото на сребърния юбилей на кралица Виктория.
Бащата на Тар, загрижен за нестабилното здравословно състояние на сина си, му угодил и не щадил средства, за да му направи лаборатория на последния етаж в източното крило на Бъкшоу: лаборатория, в която имало немски стъкленици, немски микроскопи, един немски спектроскоп, месингови химически теглилки от Люцерн и ръчно направена неонова тръба със сложна форма, към която Тар прикрепял електрически намотки, за да изучава флуоресциращите газове.
На едно бюро под прозореца стоеше микроскоп „Лайц“, чиито месингови части сияеха със същия прекрасен топъл блясък, както в деня, в който го донесли с теглена от пони карета от железопътната гара. Огледалото му можеше да се нагласи да улавя и първите слаби лъчи на утринното слънце, а за облачните дни и след падането на мрака, микроскопът бе оборудван с парафинова лампа, произведена от лондонската фирма „Дейвидсън & Ко.“
В лабораторията имаше дори и съчленен човешки скелет на поставка с колелца, подарен на Тар, когато бил едва дванайсетгодишен, от великия естествоизпитател Франк Бъкланд, чийто баща бил изял балсамираното сърце на крал Луи XIV.
Покрай три от стените на тази стая от пода до тавана се издигаха шкафове със стъклени витрини, а в два от тях рафтовете бяха пълни с химически вещества в стъклени аптекарски шишенца, всяко с медна табелка, старателно гравирана от Тар де Лус, който накрая надхитрил съдбата и ги надживял всичките. Умрял през 1928 година на шейсетгодишна възраст посред химичното си царство, където една сутрин го намерила чистачката, все още надничащ с мъртвото си око през любимия си микроскоп „Лайц“. Говореше се, че изследвал разграждането на диазотния пентаоксид. Ако слуховете бяха верни, значи това е първото документирано изследване на реакция, която по-късно щеше да доведе до разработването на атомната бомба.
Лабораторията на чичо Тар стояла заключена и непокътната сред душната тишина години наред, потънала в прах, докато не започнаха да се проявяват „странните ми дарби“, както ги наричаше татко, и не я превърнах в свое владение.
Още потръпвах от радост, щом си спомнех за дъждовния есенен ден, в който Химията се появи в живота ми.
Катерех се по етажерките в библиотеката и си представях, че съм прочут алпинист, когато кракът ми се подхлъзна и една тежка книга тупна на пода. Вдигнах я, за да изгладя намачканите страници, и видях, че е пълна не само с думи, но и с десетки рисунки. На някои от тях ръце без тела наливаха течности в интересни стъклени съдове, приличащи на музикални инструменти от друг свят.
Книгата се казваше „Въведение в химията“ и няколко секунди по-късно вече бях научила от нея, че наименованието йод произлиза от дума, която означава „виолетов“, а името бром произхожда от гръцката дума за „воня“. Точно такива неща исках да знам! Пъхнах дебелия червен том под пуловера си и го занесох на горния етаж, а чак по-късно забелязах името Х. де Лус, изписано на заглавната страница. Книгата е била на Хариет.
Скоро започнах да поглъщам жадно страниците й през всеки свободен миг. Имаше вечери, в които едва дочаквах да стане време за лягане. Книгата на Хариет бе станала мой таен приятел.
В нея бяха описани всички алкални метали: метали с прекрасни имена като литий и рубидий; алкалоземни метали като стронций, барий и радий. Нададох радостен възглас, когато прочетох, че радият е открит от жена — мадам Кюри.
Разказваше се и за отровните газове: фосфин, арсин (от който дори една капчица е смъртоносна), азотен пероксид, сероводород… списъкът бе безкраен. Озовах се на седмото небе, когато открих, че има точни инструкции за съставянето на формулите на тези вещества.
След като се научих да разчитам химичните уравнения като K4FeC6N6 + 2K = 6KCN + Fe (което описва, че когато сол на циановодородната киселина се загрее заедно с калий, се получава цианкалий), пред мен се разкри цялата Вселена. Все едно се бях натъкнала на книга с рецепти, принадлежала някога на горска вещица.