Калдърууд, Джейбз и другите като него имаха навика да литват внезапно на небето като птици и да оставят куп опечалени дъщери да се оправят сами.
Но нали аз вече бях загубила единия си родител? Татко със сигурност не би ми скроил такъв подъл номер.
Или пък напротив?
Не. Сега той вдишваше шумно през носа като впрегатен кон, докато се навеждаше към онова нещо на прага. Пръстите му като дълги треперещи пинцети издърпаха внимателно марката от клюна на мъртвата птица и пъхнаха пробитата хартийка бързо в джоба на жилетката му. Татко посочи с треперещия си показалец към малкия труп.
— Изхвърлете го, госпожо Малит — каза той задавено с глас, който не приличаше на неговия: с гласа на непознат.
— Мили Боже, полковник Де Лус — рече госпожа Малит. — Божичко, полковник, аз не… мисля, че… искам да кажа…
Но татко вече бе тръгнал към кабинета си, пухтящ като товарен локомотив.
Щом стъписаната госпожа Малит отиде да вземе лопатата, аз изтичах в стаята си.
Спалните в Бъкшоу бяха огромни като сумрачни хангари за цепелини, а моята в южното крило — или крилото на Тар, както го наричаха — беше най-голямата от всички. Тапетите в ранен викториански стил (синапено жълти с петънца, приличащи на алени пръски кръв) я караха да изглежда още по-голяма: студена, безгранична пустош, в която все ставаше течение. Дори през лятото преходът до далечния умивалник под прозореца би уплашил и пътешествалия до Антарктика Скот. Това е само една от причините, поради които пропусках миенето и се мушвах направо в голямото си легло с четири колони, където седях по турски, увита с вълнено одеяло, докато кравите се приберяха вкъщи, и размишлявах за живота си.
Мислех си например за онзи случай, когато изстъргах проби с нож за масло от жълтеникавия тапет на стената. Спомнях си как Дафи разказваше с блеснали очи една от книгите на А. Дж. Кронин, в която горкият герой се разболял и умрял, след като спал в стая с тапети, в които една от основните съставки на оцветителите бил арсенът. Изпълнена с надежда, отнесох пробите от тапета за изследване в лабораторията.
Нямаше да използвам досадния тест на Марш. Предпочитах метода, при който арсенът първо се преобразува в своя триоксид, после се загрява с натриев ацетат до получаването на какодилов окис, който е не само едно от най-отровните вещества на земята, но има и предимството да изпуска невероятно отвратителна воня: мирише на гнил чесън, само че хиляди пъти по-гадно. Откривателят на този метод Бунзен (онзи, на когото е кръстена Бунзеновата горелка) отбелязва, че само от едно вдишване на тази воня краката и ръцете ви ще изтръпнат, а върху езика ви ще се образуват отвратителни черни налепи. О, Боже, какво многообразие си ни дал!
Представете си колко разочарована останах, когато установих, че в пробите ми не се съдържа арсен: разтворът бе оцветен от проста органична тинктура, най-вероятно от обикновена върба Ива (Salix capre) или друг безвреден и безкрайно скучен растителен оцветител.
Незнайно защо това ме накара да се сетя за татко.
Какво го уплаши така пред вратата на кухнята? И наистина ли по лицето му се изписа именно страх?
Да, като че ли нямаше никакво съмнение. Няма какво друго изражение да е било. Вече познавах добре как изглежда, когато е ядосан, нетърпелив, уморен или внезапно изпадне в мрачно настроение. Всички тези чувства преминаваха от време на време по лицето му като сенките на облаците над родните ни хълмове.
Татко не се страхуваше от мъртви птици, това го знаех със сигурност. Много пъти съм го виждала да разрязва коледната пуйка, размахал нож и вилица като ориенталски главорез. Да не би пък да са го уплашили перата на птицата? Или мъртвите очи?
А със сигурност не се боеше от марката. Татко обичаше марките повече от собствените си деца. Единственото, което бе обичал повече от хубавите си малки хартийки, беше Хариет. А тя, както вече споменах, отдавна бе мъртва.
Също като птицата.
Дали затова реагира така?
— Не! Не! Махай се! — Дрезгавият глас долетя през прозореца и прекъсна нишката на мисълта ми.
Отметнах одеялото, скочих от леглото, прекосих стаята и погледнах надолу към зеленчуковата градина.
Беше Догър. Стоеше прилепен към стената на градината, а тъмните му, загрубели пръсти бяха разперени върху избелелите червени тухли.
— Не се приближавай! Махай се!
Догър беше икономът на татко, неговият интендант. И сега стоеше съвсем сам в градината.