А пък и Догър: Артър Уелсли Догър, както бяха „името, презимето и фамилията“ му (така се изразяваше в дните, в които се чувстваше по-добре). Догър беше дошъл при нас първо като камериер на татко, но после заради „превратностите на въпросната длъжност“ (това са негови думи, не мои) установил, че е „по-задоволително“ да стане иконом, след това шофьор, после домакин на Бъкшоу, след това за известно време пак шофьор. През последните месеци той се бе спуснал бавно надолу като есенен лист, преди да се намести на сегашната си длъжност като градинар, а татко дари големия автомобил „Хилман“ на „Свети Танкред“ за награда в лотарията им.
Горкият Догър! Все така си мислех, макар Дафни да ми каза, че не бива да говоря така за никого. „Тази дума е не само снизходителна, но не взема предвид и промените, които могат да настъпят в бъдеще“, рече тя.
Но как да забравя вида на Догър в градината? Огромен безпомощен мъж, който просто стоеше с чорлава коса, сред пръснати инструменти, преобърната количка и с изражение на лицето, сякаш… сякаш…
Дочух някакво шумолене. Обърнах глава и се заслушах…
Нищо.
По неведомите пътища на природата случайно се радвах на много остър слух. Толкова остър, както татко веднъж ми каза, че онзи, който го притежава, чувал как люлеещите се паяжини се блъскат в стените като конски подкови. И Хариет е имала такъв слух, а често обичам да си представям, че аз, като някаква странна останка от нея, съм само чифт безплътни уши, които се реят над призрачните хълмове на Бъкшоу и чуват неща, които понякога е по-добре никой да не чува.
Но ето! Отново чух звука! Ехо от глас — твърд и глух като шепот в празна тенекиена кутия за бисквити.
Станах от леглото и отидох на пръсти до прозореца. Много внимателно, за да не разлюлея завесите, надникнах в зеленчуковата градина тъкмо когато луната послушно се показа иззад един облак и освети сцената като в първокласна постановка на „Сън в лятна нощ“.
Ала единственото, което видях, бяха сребристите й лъчи, танцуващи сред краставиците и розите.
И в този миг чух глас — гневен глас като бръмченето на пчела в края на лятото, която се опитва да влети през стъклото на затворения прозорец.
Наметнах си един копринен японски пеньоар на Хариет (един от двата, които успях да спася от Голямата клада), нахлузих на краката си индианските мокасини с мъниста, които използвах за пантофи, и се промъкнах на площадката на стълбището.
В Бъкшоу имаше две големи стълбища, виещи се едно срещу друго като огледални образи, които се спускаха от първия етаж почти до нарисуваната черна линия, разделяща на две фоайето с шахматен под. Моето стълбище от крилото „на Тар“, или източното крило, завършваше при огромния ехтящ коридор, в чието дъно — отсреща в западното крило — се намираше оръжейният музей, а след него — кабинетът на татко. Гласът идваше от тази посока. Промъкнах се нататък.
Долепих ухо до вратата.
— Освен това, Джако — казваше грубиянски глас от другата страна на облицованата дървена врата, — как не ти беше гузно, след като разбра? Как изобщо успя да продължиш живота си?
За миг си помислих, че Джордж Сандърс2 е дошъл в Бъкшоу и чете конско на татко зад затворената врата.
— Махай се — рече татко, не гневно, а с онзи равен, овладян тон, с който ми говореше, когато беше бесен. Представих си сбърченото му чело, ръцете, стиснати в юмруци, и мускулчетата на челюстта му, изопнати като тетива на лък.
— О, я стига, старче — каза мазният глас. — Заедно сме забъркани в тази каша, винаги е било така и така ще продължава и занапред. Знаеш го не по-зле от мен.
— Туининг беше прав — отвърна татко. — Ти си едно гнусно и долно същество.
— Туининг ли? Старецът е мъртъв от трийсет години, Джако, също като Джейкъб Марли3. Но и също като при Марли, духът му е още тук. Както вероятно си забелязал.
— А ние го убихме — каза татко с безизразен мъртвешки глас.
Правилно ли чух? Как би могъл…
Тъй като отлепих ухо от вратата и се наведох да надзърна през ключалката, изпуснах следващите му думи. Татко стоеше до бюрото си с лице към вратата. Непознатият беше с гръб към мен. Той беше изключително висок — почти два метра. С рижавата си коса и захабен сив костюм ми напомняше на препарирания канадски жерав, който стоеше в един тъмен ъгъл на оръжейния музей.
Отново долепих ухо до вратата.
— … за срама няма граници — казваше непознатият. — Какво са няколко хиляди за теб, Джако? Трябва да си наследил доста след смъртта на Хариет. Само застраховката…
2
Джордж Сандърс — английски актьор, който заради силния си английски акцент и баритонов глас често е играл ролята на интелигентни злодеи. — Бел.прев.
3
Джейкъб Марли — герой на Дикенс от „Коледна песен“. Духът му се явява на бившия му съдружник Скрудж. — Бел.ред.