— Затваряй си мръсната уста! — извика татко. — Махай се, преди да…
Внезапно ме сграбчиха отзад и груба длан запуши устата ми. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите.
Толкова здраво ме стискаха, че не успях дори да окажа съпротива.
— Връщайте се в леглото, госпожице Флавия — изсъска някой в ухото ми.
Беше Догър.
— Това не ви влиза в работата — прошепна той. — Връщайте се в леглото.
Догър отпусна хватката си и аз се отскубнах от него. Хвърлих му унищожителен поглед.
В сумрака видях, че изражението му малко омеква.
— Пръждосвайте се — прошепна той.
И аз се пръждосах.
Върнах се в стаята си и известно време крачих напред-назад, както правя често, когато съм подразнена.
Размишлявах върху разговора, който бях подслушала. Татко да е убиец? Невъзможно. Сигурно имаше някакво съвсем просто обяснение. Ако само бях чула целия му разговор с непознатия… Ако Догър не ме бе спипал в тъмното. За какъв се мислеше?
Ще види той.
— Ще види! — заканих се на глас.
Извадих плочата на пианиста Хосе Итурби от зеления хартиен калъф, навих докрай преносимия грамофон и поставих ядосано на диска втората страна от Полонеза в ла мажор на Шопен. Проснах се напряко на леглото и започнах да пригласям:
— ЛА-ла-ла-ла, ЛА-ла-ла-ла, ЛА-ла-ла-ла, ЛА-ла-ла-ла…
Музиката звучеше така, сякаш бе композирана за филм, в който навиват манивелата на старо Бентли, чийто двигател не спира да се дави. Не беше най-подходящият избор на мелодия, която да те отнесе към страната на сънищата…
Отворих очи, а през прозореца надничаше сивкаво-розовото утро. Стрелките на месинговия ми будилник показваха 3:44. При лятното часово време се зазоряваше рано и след по-малко от петнайсет минути слънцето щеше да изгрее.
Протегнах се, прозях се и станах от леглото. Грамофонът бе изгаснал по средата на полонезата и игличката стоеше неподвижно в един от улеите. За миг си помислих отново да навия манивелата и да събудя цялата къща с полска заря. Но после си спомних какво се бе случило само преди няколко часа.
Отидох до прозореца и погледнах към градината — към бараката за инструменти с изпотени от росата прозорчета, а в другия край видях ъгловат силует — преобърнатата количка на Догър, забравена заради събитията от вчера.
Твърдо решена да оправя нещата, да му се реванширам, и аз не знам за какво точно, се облякох и слязох тихо по задните стълби до кухнята.
Минах покрай прозореца и видях, че от пая на госпожа Малит е отрязано едно парче. Много странно, със сигурност не го беше изял някой от семейство Де Лус.
Единственото нещо, за което всички бяхме на едно мнение — единственото, което ни обединяваше като семейство — беше общата ни омраза към пайовете с крем на госпожа Малит. Винаги когато тя се осмелеше вместо любимите ни пайове с ревен или цариградско грозде да приготви ужасяващия пай с млечен крем, ние се измъквахме, като се преструвахме, че на всички ни е лошо и я пращахме да си върви у дома със сладкиша с любезни инструкции да го поднесе от наше име на добрия си съпруг Алф.
Щом излязох навън, видях, че сребристата утринна светлина е преобразила градината във вълшебна поляна със сенки, потъмнели от тънката лента зора отвъд стените. Всичко бе покрито с искряща роса и изобщо нямаше да се изненадам, ако иззад някой розов храст излезеше еднорог и положеше глава в скута ми.
Докато отивах към количката, внезапно се спънах и паднах на четири крака.
— Да му се не види! — казах на глас и се озърнах, за да проверя дали някой не ме е чул. Бях се изцапала с влажна черна пръст.
— Да му се не види — повторих пак, само че малко по-тихо.
Обърнах се, за да видя в какво се бях препънала и веднага го зърнах: в лехата с краставиците стърчеше бял предмет. За миг частица от мен отчаяно се опитваше да се увери, че предметът е просто малко гребло: коварно сечиво с дълги бели извити зъбци.
Но здравият разум надделя и трябваше да призная, че това всъщност е ръка. Пръсти, продължаващи в длан, която се губеше сред лехата.
А по-нататък, оцветено в ужасяващо зелено от росните краставици, имаше лице. Лице, което много приличаше на Зеления човек от горските легенди.
Подтиквана сякаш от невидима сила, пропълзях на четири крака до видението и се наведох над него отчасти от уважение и отчасти, за да го разгледам по-добре.