— Много ми харесва алансонската дантела, а на теб?
Беше ѝ нужна цялата воля, за да не изкрещи.
— Мадмоазел Росиньол — заговори мадам, — отидете в кабинета на мадам Алар и ѝ съобщете, че нашият експеримент приключи.
— Какво означава това?
— Тя ще разбере. Вървете.
Изабел чевръсто стана от масата, да не би мадам да размисли.
Лицето на мадам се сгърчи от неудоволствие при острото изскърцване на краката на стола върху каменния под.
Изабел се усмихна.
— Знаете ли, аз наистина не обичам портокали.
— Нима? — попита мадам саркастично.
Изабел искаше да избяга от тази задушаваща стая, но вече и без това достатъчно бе загазила, затова се насили да върви бавно, с изпънати назад рамене и вдигната брадичка. На площадката на стълбата (по която можеше да върви с три книги на главата, ако бе заповядано) тя се озърна настрани, видя, че е сама, и хукна надолу.
В коридора на долния етаж забави ход и се изправи. Когато стигна до кабинета на директорката, девойката дори вече не бе задъхана.
Почука на вратата.
Когато се разнесе безизразното „Влез“ на мадам, Изабел отвори вратата.
Мадам Алар седеше зад махагоново писалище с позлатени ръбове. Средновековни гоблени висяха върху каменните стени на кабинета, а сводестите прозорци със стъкла от гравиран оловен кристал гледаха към градините, толкова перфектно оформени, че бяха по-скоро произведение на изкуството, отколкото творение на природата. Дори птиците рядко кацаха тук; несъмнено усещаха задушаващата атмосфера и отлитаха.
Изабел седна. Спомняйки си малко късно, че не са я поканили, побърза да скочи на крака.
— Пардон, мадам.
— Седни, Изабел.
Тя послушно седна, кръстосвайки глезени, както се полага на една дама, и скръсти ръце в скута.
— Мадам Дюфур ме помоли да ви кажа, че експериментът е приключил.
Мадам посегна към луксозната писалка „Мурано“, взе я и потропа с нея върху бюрото.
— Защо си тук, Изабел?
— Мразя портокали.
— Пардон?
— Ако се налагаше да ям портокал, което, честно, мадам, защо да правя, след като не ги обичам, щях да използвам ръцете си, както правят американците. Всъщност както правят всички. Кой използва вилица и нож, за да яде портокал?
— Имам предвид защо си в това училище?
— О. Това. Ами защото ме изключиха от манастира „Светото сърце“ в Авиньон. И то за нищо, смея да добавя.
— А монахините от „Сестрите на свети Франциск“?
— Ах. Те имаха причина да ме изключат.
— А от училището преди това?
Изабел не знаеше какво да каже.
Мадам остави писалката.
— Ти си почти на деветнайсет.
— Oui, мадам.
— Мисля, че е време да си вървиш.
Изабел се изправи на крака.
— Да се върна ли в часа по ядене на портокали?
— Не ме разбра. Искам да кажа, че трябва да напуснеш училището, Изабел. Очевидно е, че не се интересуваш от това, на което те учим.
— Как да ям портокал, кога да мажа сиренето и кой е с по-висок сан — вторият син на херцогинята или дъщерята, която няма да наследи титлата, или посланикът на незначителна страна? Мадам, знаете ли какво става днес по света?
Изабел може и да бе завряна в дълбоката провинция, но въпреки това знаеше. Дори тук, барикадирана зад живи плетове и измъчвана от изтънчени обноски, тя знаеше какво се случва във Франция. През нощта в монашеската килия, докато съученичките ѝ вече спяха, тя седеше до късно в леглото и слушаше Би Би Си по контрабандно внесеното си радио. Франция се бе присъединила към Британия и бе обявила война на Германия, и сега Хитлер бе на ход. В цяла Франция хората се запасяваха с храна, затъмняваха прозорците и се учеха да живеят като къртици в тъмното.
Те се подготвяха и се тревожеха, и после… нищо.
Месец след месец нищо не се случи.
Отначало всички мислеха за Голямата война[15] и загубите, засегнали толкова много семейства, но месеците се нижеха, а само се приказваше за война. Изабел чу преподавателките си да я наричат drôle de guerre, странната война. Навсякъде другаде в Европа цареше истински ужас: в Белгия, Холандия и Полша.
— Добрите маниери няма ли да имат значение по време на война, Изабел?
— Те нямат значение сега — отвърна Изабел импулсивно, но миг по-късно съжали, че не е премълчала.
Мадам се изправи.
— Тук никога не е било подходящо място за теб, но…