Пол паркира и отвори вратите на колата. Двама германски военни бяха застанали на перона. Единият беше Бек, с камшик в ръка. Камшик.
Но начело на тази операция бяха френските полицаи; те заповядаха на хората да се подредят в редици, набутваха ги в товарните вагони. Мъжете в един вагон; жените и децата в друг.
Някъде отпред една жена с бебе на ръце се опита да побегне. Жандармът я простреля в гърба. Тя се свлече мъртва на земята; бебето се изтъркули до ботушите на жандарма, все още държащ димящата пушка в ръце.
Рашел спря и се извърна към Виан.
— Вземи сина ми — прошепна тя.
Тълпата ги блъскаше от всички страни.
— Вземи го. Спаси го — умоляваше я Рашел.
Виан не се поколеба. Сега знаеше, че никой не може да бъде неутрален — вече не — и колкото и да се страхуваше, че рискува живота на Софи, внезапно изпита много по-голям страх, че ще позволи на дъщеря си да порасне в един свят, в който добрите хора не можеха да сторят нищо, за да спрат злото, в който една жена можеше да обърне гръб на приятелката си в нужда. Протегна ръце към детето и го пое в прегръдките си.
— Ти! — Жандармът ръгна Рашел толкова силно в рамото с дулото на пушката, че тя се препъна. — Движи се!
Тя погледна към Виан и цялата вселена на приятелството им се отрази в очите ѝ — споделените тайни, дадените и спазените обещания, мечтите за децата им, които ги правеха по-близки дори от сестри.
— Махай се от тук — извика Рашел дрезгаво. — Върви!
Виан отстъпи назад. Преди да го осъзнае, тя се обърна и започна бавно да си проправя път през тълпата, по-далеч от перона, войниците и кучетата, по-далеч от миризмата на страх, плющенето на камшиците, писъците на жените и плача на бебетата. Не намали ход, докато не стигна до края на перона. Там, притиснала здраво Ари към гърдите си, се извърна.
Рашел стоеше до зейналата черна паст на товарния вагон, лицето и ръцете ѝ все още бяха изцапани с кръвта на дъщеря ѝ. Тя претърсваше с поглед тълпата, видя Виан и вдигна окървавената си ръка във въздуха. В следващия миг изчезна, избутана от жените, препъващи се около нея. Вратата на вагона се захлопна.
Виан се срути на дивана. Ари плачеше неистово, пелените му бяха мокри и миришеше на урина. Тя трябваше да стане и да се погрижи за него, да направи нещо, но не можеше да помръдне. Чувстваше се смазана от загубата, мъката я задушаваше.
Софи влезе във всекидневната.
— Защо си взела Ари? — попита тя с тих, изплашен глас. — Къде е мадам Дьо Шамплен?
— Тя замина — отвърна Виан. Нямаше сили да измисли лъжа, а и какъв беше смисълът?
Нямаше начин да защити дъщеря си от цялото това зло около тях.
Нямаше начин.
Софи щеше да израсне, познала твърде много в този живот. Познала страха и загубата, и навярно омразата.
— Рашел е родена в Румъния — изрече Виан сковано. — Това, ведно с факта, че е еврейка, беше нейното престъпление. Правителството във Виши не се интересува, че тя е живяла двайсет и пет години във Франция и е съпруга на французин, който се сражава за Франция. Затова я депортираха.
— Къде ще я отведат?
— Не знам.
— А ще се върне ли след войната?
Да. Не. Надявам се. Какъв отговор би дала една добра майка?
— Надявам се.
— А Ари? — не спираше да пита Софи.
— Той ще остане с нас. Той не беше в списъка. Предполагам, че нашето правителство смята, че децата могат сами да се отглеждат.
— Но, маман, какво ще…
— Правим? Какво ще правим? Нямам представа. — Виан въздъхна. — Засега ти наглеждай бебето. А ще отида в дома на съседите, за да взема люлката му и дрехите.
— Ами капитан Бек? — попита Софи, когато Виан беше почти до вратата.
Виан замръзна. Тя си спомни как го бе видяла на перона с камшик в ръка; камшик, който плющеше във въздуха, за да подкарва жените и децата към товарния вагон.
— Oui — рече тя. — Какво за капитан Бек?
Виан изпра изцапаните си с кръв дрехи и ги простря да съхнат в задния двор. Опитваше се да не забелязва колко червена е сапунената вода, докато я плисваше в тревата. Приготви вечеря на Софи и Ари (какво беше приготвила, не можеше да си спомни) и ги сложи да си легнат, но след като къщата утихна и потъна в мрак, повече не можеше да потиска емоциите си. Беше гневна — идеше ѝ да вие — и съсипана.
Не можеше да понесе мрачните си и грозни мисли, безкрайната бездна на яростта и мъката. Отпра красивата дантела от яката си и пристъпи, препъвайки се, на двора. Припомни си кога Рашел ѝ бе подарила тази блуза. Преди три години.