Това носят всички жени в Париж.
Тя протегна ръце към ябълковото дърво. Нужни ѝ бяха два опита, за да завърже парчето плат на възлестия клон между възпоминанията за Антоан и Сара. Когато най-сетне успя, отстъпи назад.
Сара.
Рашел.
Антоан.
Цветовете се размазаха; тогава тя осъзна, че плаче.
— Моля те, Господи — подхвана молитвата, докато се взираше в парчето плат, дантеления ширит и валмото червената прежда, завързани около чворестите клони, натежали от неузрели ябълки. Каква полза имаше сега от молитвите, когато обичните ѝ хора ги нямаше?
Тя чу рева на мотоциклет, който идваше по шосето и спря пред „Льо Жарден“.
— Мадам? — разнесе се миг по-късно.
Виан се извърна с лице към него.
— Къде ви е камшикът, хер капитан?
— Били сте там?
— Как се чувствате, когато биете французойки с камшик?
— Не може наистина да вярвате, че съм способен да го направя. Това ме отвращава.
— Но въпреки това бяхте там.
— Както и вие. Тази война ни заставя да бъдем на места, на които не искаме.
— Това се отнася по-малко за вас, германците.
— Аз се опитах да ѝ помогна — рече той.
При тези думи Виан усети как гневът я напуска, а мъката ѝ се завръща. Той се бе опитал да спаси Рашел. Само ако го бе послушала и я бе държала по-дълго скрита. Тя се олюля. Бек протегна ръка и я задържа, за да не падне.
— Вие казахте да я скрия сутринта. Тя прекара целия ден в онова ужасно мазе. Когато настъпи следобедът, аз помислих… всичко изглеждаше нормално.
— Фон Рихтер промени разписанието. Имало е проблем с влаковете.
Влаковете.
Рашел маха за сбогуване.
Виан вдигна очи към него.
— Къде я отвеждат?
Това беше първият съществен въпрос, който някога му бе задавала.
— В трудов лагер в Германия.
— Аз я укривах през целия ден — повтори Виан, сякаш сега това имаше значение.
— Вермахтът вече не контролира положението. Начело са Гестапо и СС. Те са по-брутални от военните.
— Вие защо бяхте там?
— Изпълнявах заповеди. Къде са децата ѝ?
— Вашите германците застреляха Сара в гръб на границата при контролно-пропускателния пункт.
— Mein Gott[73] — промърмори той.
— Аз взех сина ѝ. Защо Ари не беше в списъка?
— Той е роден във Франция и е под четиринайсет години. Ние не депортираме френски евреи. — Той я погледна. — Засега.
Дъхът ѝ заседна в гърлото.
— Ще дойдат ли да вземат Ари?
— Смятам, че много скоро ще депортират всички евреи, независимо от възрастта им или мястото на раждане. И когато го направят, ще стане опасно да имате какъвто и да е евреин в дома си.
— Депортират деца. Сами. — Ужасът на случващото се бе немислим, въпреки това, което вече бе видяла. — Обещах на Рашел, че ще се погрижа синът ѝ да е в безопасност. Ще ме издадете ли? — попита тя.
— Аз не съм чудовище, Виан.
За пръв път той я наричаше по малко име.
Пристъпи по-близо до нея.
— Искам да те закрилям — промълви той.
Това беше най-лошото, което би могъл да каже. Тя се чувстваше самотна от години, но сега наистина беше сама.
Той докосна рамото ѝ, почти като милувка, и тя усети как електрически ток сякаш прониза всяка частица на тялото ѝ. Неспособна да се сдържи, вдигна глава към него.
Бек беше близо до нея, само на целувка разстояние. Трябваше само леко да го насърчи — дихание, кимване, докосване — и той щеше да запълни пропастта помежду им. За миг тя забрави коя беше и какво се бе случило днес; копнееше да бъде утешена, да забрави. Наклони се едва забележимо напред, достатъчно, за да помирише дъха му, да го почувства върху устните си, и после се опомни — изведнъж, в пристъп на гняв — и тя го отблъсна толкова силно, че той залитна.
Тя настървено изтри устните си, сякаш той ги бе докоснал.
— Не можем — каза тя.
— Разбира се, че не.
Но когато той я погледна — и тя го погледна — и двамата знаеха, че имаше нещо много по-лошо, отколкото да целунеш погрешния човек.
И това беше желанието да го направиш.
Глава 24
Лятото свърши. Златните дни отстъпиха пред сивите небеса и дъжда. Изабел бе толкова съсредоточена върху маршрута за бягство, че почти не забелязваше промяната във времето.
През един мразовит октомврийски следобед, тя слезе от вагона на влака и се смеси в тълпата пътници, с букет есенни цветя в ръка.