Докато вървеше по булеварда, германски автомобили задръстваха платното, надуваха клаксони. Военните крачеха уверено сред тълпата от унили, облечени в сиви раздърпани дрехи парижани. Знамената със свастики плющяха на вятъра. Тя забърза към стъпалата на метрото.
Тунелът гъмжеше от хора, а стените му бяха облепени с плакати с нацистка пропаганда, демонизираща англичаните и евреите и представяща фюрера като отговор на всеки въпрос.
Внезапно се разнесе воят на сирените за въздушно нападение. Токът спря, потапяйки всички в мрак. Тя чу мърморенето на хората, бебешки плач, старческа кашлица. Отдалеч се разнесе тътенът на експлозиите. Навярно бомбардираха Булон Биянкур[74] — отново — и защо не? Заводите „Рено“ произвеждаха камиони за германците.
Когато сирените възвестиха края на въздушната тревога, в първия миг никой не помръдна, докато лампите не светнаха отново.
Изабел бе стигнала почти до влакчето, когато се чу силно изсвирване.
Тя застина. Нацистки войници, придружени от френски колаборационисти, нахлуха в тунела, говореха помежду си, сочеха към хората, дърпаха ги настрани, принуждаваха ги да коленичат.
Една пушка се появи пред нея.
— Документите — излая германецът.
Изабел стисна цветята в едната си ръка и нервно затършува с другата в чантата. В букета бе скрито послание за Анук. Разбира се, претърсването не беше неочаквано. След началото на успехите на съюзниците в Северна Африка германците постоянно спираха хората, изискваха документите им. По улиците, магазините, гарите, църквите. Никой никъде не се чувстваше в безопасност. Тя подаде фалшивата си carte d’identité.
— Имам среща с приятелка на майка ми за обяд.
Един французин застана до германеца и провери внимателно документа ѝ. Поклати глава, германецът го върна на Изабел и каза:
— Минавай.
Изабел се усмихна, кимна в знак на благодарност, забърза към влакчето и влезе във вагона малко преди вратите да се затворят.
Когато слезе на станцията на шестнайсети арондисман, вече се бе успокоила. Влажна мъгла се стелеше по улиците, закривайки сградите, а шлеповете се движеха бавно по Сена. Звуците се усилваха от мъглата, отекваха някак странно. Някъде тупкаше топка (навярно момчета играеха на улицата). Един от шлеповете наду сирената си и шумът се задържа във въздуха.
На улицата тя зави зад ъгъла и влезе в бистрото — едно от малкото осветени. Силен вятър къдреше навеса. Тя мина покрай празните маси и се отправи към външния бар, където поръча café au lait (разбира се, без кафе и мляко).
— Жулиет? Това ти ли си?
Изабел видя Анук и се усмихна.
— Габриел. Колко се радвам да те видя. — Изабел ѝ подаде цветята.
Анук поръча кафе.
— Вчера говорих с чичо Анри — каза тя, докато двете стояха на студа, отпивайки от кафето. — Мъчно му е за теб.
— Да не е болен?
— Не. Не. Тъкмо обратното. Смята да даде прием следващия вторник. Помоли ме да ти донеса поканата.
— Да му занеса ли подарък от твое име?
— Не, но едно писмо ще е мил жест. Ето, написала съм го.
Изабел взе писмото и го пъхна в подплатата на чантата си.
Анук я погледна. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Нови бръчки се бяха появили на бузите и около веждите ѝ. Този живот в нелегалност започваше да ѝ се отразява.
— Добре ли си, приятелко? — попита Изабел.
Усмивката на Анук бе уморена, но искрена.
— Oui. — За миг замълча. — Миналата вечер видях Гаетан. Той ще присъства на срещата в Кариво.
— Защо ми го казваш?
— Изабел, ти си най-прозрачният човек, когото някога съм срещала. Всяка мисъл и всяко чувство се отразяват в очите ти. Не си ли забелязала колко често си споменавала името му пред мен?
— Наистина ли? А аз мислех, че добре се прикривам.
— Всъщност е мило. Напомня ми защо се борим. Прости неща: момиче и момче и тяхното бъдеще. — Тя целуна Изабел по бузите. Сетне прошепна: — Той също често те споменава.
За късмет на Изабел, през този късен октомврийски ден в Кариво валеше.
В такива дни никой не обръщаше внимание на хората наоколо, дори германците. Тя вдигна качулката и придърпа яката на палтото около гърлото си; въпреки това дъждът обливаше лицето ѝ и се стичаше по врата, докато сваляше велосипеда от влака и го буташе по перона.
В покрайнините на града се качи на седалката. Избра една по-глуха улица и завъртя педалите, заобикаляйки площада. В дъждовен есенен ден като този, навън почти нямаше хора; само жени и деца стояха на опашки за храна, от палтата и шапките им капеше дъждовна вода. Повечето германци стояха вътре.