Когато стигна пред хотел „Белвю“ вече се чувстваше изморена. Слезе от седалката, заключи велосипеда за уличната лампа и влезе вътре.
Звънецът над главата ѝ издрънча, оповестявайки появата ѝ на германските военни, които седяха във фоайето и пиеха следобедното си кафе.
— Мамзел — обади се един от офицерите, протягайки ръка към златистата pain au chocolat[75]. — Измокрили сте се до кости.
— Тези французи, не им стига акълът да не излизат, когато вали дъжд.
Те се засмяха.
Тя продължи да се усмихва, докато минаваше покрай тях. Спря до бюрото на рецепцията и удари звънеца.
От задната стаичка излезе Анри, понесъл табла с кафета. Видя я и кимна.
— Един момент, мадам — рече той и се изниза покрай нея, понесъл таблата към двамата агенти от СС, приличащи на паяци в черните си униформи.
— Добре дошла, мадам Жервез. Радвам се да ви видя отново — усмихна се Анри, когато се върна на рецепцията. — Разбира се, стаята ви е готова. Ако ме последвате…
Тя кимна и тръгна след Анри по тесния коридор, сетне нагоре по стълбите до втория етаж. Там той пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата, разкривайки малка стая с едно легло, нощно шкафче и лампа. Въведе я вътре, затвори вратата с ритник и я грабна в прегръдките си.
— Изабел — промърмори и я притисна по-здраво. — Толкова се радвам да те видя. — Пусна я и отстъпи назад. — След Роменвил… тревожех се.
Изабел смъкна мократа качулка.
— Oui. — През изминалите два месеца нацистите бяха предприели крути мерки срещу тези, които наричаха саботьори и участници в Съпротивата. Най-после бяха започнали да проумяват ролята, която жените играеха в тази война, и бяха арестували повече от двеста французойки в Роменвил.
Тя разкопча палтото си и го разстла върху единия край на леглото. Бръкна под подплатата, извади един плик и го подаде на Анри.
— Това е за теб — каза тя и му подаде парите от МИ9. Неговият хотел беше една от най-важните обезопасени квартири, използвани от тяхната група. Изабел изпитваше задоволство, че те приютяваха англичани, янки и участници в Съпротивата под самите носове на нацистите. Тази вечер тя щеше да отседне в една от най-малките стаи в хотела.
Издърпа стола иззад надрасканото бюро и седна.
— Срещата за довечера ли е насрочена?
— В единайсет вечерта. В изоставен хамбар във фермата на Ангелер.
— За какво се отнася?
— Не съм осведомен. — Той приседна на ръба на леглото. Изабел разбра по изражението на лицето му, че се кани да каже нещо сериозно и изпъшка.
— Чух, че нацистите отчаяно искат да намерят Славея. Говори се, че се опитват да внедрят свои агенти в маршрута за бягство.
— Знам това, Анри. — Тя повдигна едната си вежда. — Надявам се, че не се готвиш да ми кажеш, че е опасно.
— Ти пътуваш прекалено често, Изабел. Колко прехода си направила?
— Двайсет и четири.
Анри поклати глава.
— Нищо чудно, че толкова отчаяно те търсят. Разбрахме, че е организиран друг маршрут за бягство през Марсилия и Перпинян, който също е успешен. Можеш сериозно да загазиш, Изабел.
Тя остана изненадана колко я трогна загрижеността му и колко приятно бе да чуе собственото си име. Беше хубаво отново да бъде Изабел Росиньол, дори само за кратко, и да поседи с някого, който я познава. Прекарваше толкова голяма част от живота си в криене и бягство, в обезопасени къщи, с непознати.
При все това не виждаше смисъл да говори за това. Маршрутът за бягство беше извънредно ценен и си заслужаваше риска, който поемаха.
— Ти наглеждаш сестра ми, oui?
— Oui.
— Нацистът все още ли е разквартируван там?
Погледът на Анри избягна нейния.
— Какво има?
— Преди време Виан бе уволнена от училището.
— Защо? Учениците я обичат. Тя е отличен учител.
— Слухът е, че се е осмелила да зададе въпрос на офицер от Гестапо.
— Това не ми звучи типично за Виан. Тя няма доходи. От какво живее?
Анри доби смутено изражение.
— Носят се слухове.
— Слухове?
— За нея и нациста.
През цялото лято Виан укриваше сина на Рашел в „Льо Жарден“. Тя не се осмели нито веднъж да излезе с него навън, дори в градината. Без документи не можеше да го представи за някой друг, освен за Ариел дьо Шамплен. Налагаше се да оставя Софи у дома с детето и всяко отиване до града беше мъчително изпитание, опъващо нервите ѝ до скъсване, струващо ѝ се, че продължава цяла вечност. Тя каза на всички, за които можа да се сети — собствениците на магазини, бавачки, селяните — че Рашел е била депортирана с двете си деца.
75
Изделие от многолистно тесто, подобно на кроасана, популярно в Югозападна Франция и Канада (фр.). — Б. пр.