Това беше всичко, което можа да измисли.
Днес, след един дълъг, изтощителен ден, през който вися на опашка само за да ѝ кажат, че няма нищо останало, Виан напусна отчаяна града. Носеха се слухове за още депортации, арести из цяла Франция. Хиляди френски евреи бяха изпратени в концентрационни лагери.
Когато се прибра у дома, тя закачи мократа пелерина на закачалката до входната врата. Не се надяваше, че ще изсъхне до утре, но поне нямаше да капе по целия под. Събу калните гумени ботуши до прага и пристъпи в коридора. Както обикновено, Софи стоеше до вратата и я чакаше.
— Добре съм — каза Виан.
Софи кимна сериозно.
— Ние също.
— Ще изкъпеш ли Ари, докато аз приготвя вечерята?
Софи гушна Ари в прегръдките си и излезе от стаята.
Виан свали шала от главата си и го закачи. После сложи кошницата в умивалника, за да изсъхне и отиде в килера, където взе парче наденица, няколко малки омекнали картофа и глава лук.
Върна се в кухнята, запали печката и загря черния чугунен тиган. Добави малко от скъпоценното олио и сложи наденицата да се изпържи.
Виан се взираше в местото, докато го разделяше на малки късчета с дървената лъжица, наблюдавайки как променя цвета си от розово, сиво до златистокафяво. След това добави нарязаните на кубчета картофи, накълцан на ситно лук и чесън. Скилидките чесън зацвърчаха, добиха кафеникав цвят и изпълниха въздуха с апетитно ухание.
— Мирише на много вкусно.
— Хер капитан — промълви тя тихо. — Не чух мотоциклета ви.
— Мамзел Софи ми отвори.
Тя намали пламъка на печката, захлупи тигана и се извърна с лице към него. По взаимно негласно споразумение двамата се преструваха, че нощта в овощната градина никога не се е случвала. Никога не я споменаваха, ала тя винаги сякаш витаеше помежду им.
През онази нощ нещата незабележимо се бяха променили. Сега Бек вечеряше с тях през повечето дни; най-вече храна, която той носеше вкъщи — никога в големи количества, само резен шунка или пакет брашно, или няколко наденици. Говореше открито за съпругата и децата си, а тя за Антоан. Всичките им думи бяха предназначени да укрепят стената, която вече бе пробита. Той постоянно предлагаше — много любезно — да изпрати колетите на Виан до Антоан, в които тя слагаше малкото неща, които можеше да отдели: чифт зимни ръкавици, които бяха прекалено големи, цигарите, които Бек бе оставил, скъпоценно бурканче с конфитюр.
Виан се стараеше никога да не остава насаме с капитана. Това беше най-голямата промяна. Вече не излизаше след вечеря в задния двор, нито оставаше във всекидневната, след като Софи си легнеше. Не се доверяваше на себе си да бъде сама с него.
— Донесох ви подарък — каза той.
Подаде ѝ няколко документа. Акт за раждане на бебе, родено през юни 1939, с баща Етиен и майка Айми Мориак. Момчето беше наречено Даниел Антоан Мориак.
Виан погледна към Бек. Тя ли му бе казала, че двамата с Антоан искаха да нарекат сина си Даниел? Сигурно му е споделила, въпреки че не си го спомняше.
— Сега е опасно да се приютяват еврейски деца. Или поне много скоро ще стане.
— Сигурно сте рискували много заради него. Заради нас — рече тя.
— За вас — уточни той тихо. — И това са фалшиви документи, мадам. Не го забравяйте. За да подкрепят версията ви, че сте го осиновили от роднини.
— Никога няма да им кажа, че вие сте ми ги осигурили.
— Не се тревожа за себе си, мадам. Ари трябва незабавно да се превърне в Даниел. Изцяло. И трябва да сте изключително внимателна. Гестапо и СС са… зверове. Победите на съюзниците в Африка са тежък удар за нас. А това окончателно решение за евреите… това е злодейство, което е невъзможно да се проумее. Аз… — Той млъкна и се взря в нея. — Искам да ви защитя.
— И го правите — отвърна тя и срещна погледа му.
Той понечи да пристъпи към нея и тя към него, макар да знаеше, че беше грешка.
Софи нахлу в кухнята.
— Ари е гладен, маман. Не спира да хленчи.
Бек застина. После се пресегна покрай нея — закачи леко ръката ѝ със своята — и взе вилицата от плота. Отдели една хапка наденица, хрупкаво кубче картоф и малко карамелизиран лук.
Докато дъвчеше, не откъсваше очи от нея. Беше толкова близо, че тя усещаше дъха му върху бузата си.
— Вие сте невероятна готвачка, мадам.
— Merci — отвърна тя сковано.
Той отстъпи назад.
— Съжалявам, че не мога да остана за вечеря, мадам. Трябва да изляза.