Виан откъсна поглед от него и се усмихна на Софи.
— Подреди масата за трима — каза тя.
По-късно, докато вечерята къкреше на печката, Виан повика децата на леглото.
— Софи, Ари, седнете тук. Трябва да поговоря с вас.
— Какво има, маман? — разтревожи се Софи.
— Германците депортират и евреите, родени във Франция. — Тя замълча. — Децата също.
Софи пое рязко въздух и погледна тригодишния Ари, който скачаше щастливо върху леглото. Той беше твърде малък, за да научи новата си самоличност. Тя можеше до втръсване да му повтаря, че от сега нататък името му е Даниел Мориак, но той нямаше да разбере защо. Ако вярваше, че майка му ще се върне и я очакваше, рано или късно, щеше да направи грешка, която щеше да доведе до депортирането му, а можеше и да причини смъртта на всички тях. Виан не можеше да рискува. Трябваше да разбие сърцето му, за да ги защити.
Прости ми, Рашел.
Двете със Софи се спогледаха мъчително. Знаеха какво трябва да се направи, но как можеше една майка да причини това на детето на друга жена?
— Ари — подхвана Виан тихо и обгърна лицето му с длани. — Твоята маман е с ангелите на небето. Тя няма да се върне.
Той спря да подскача.
— Какво?
— Тя си замина завинаги — каза Виан отново, усещайки как в очите ѝ напират сълзи и се стичат по страните ѝ. Трябваше да го повтори отново и отново, докато той повярва. — Сега аз съм твоята маман. И ти ще се казваш Даниел.
Детето се намръщи, дъвчейки шумно вътрешната страна на устничката си, разперило пръсти, сякаш броеше.
— Ти каза, че тя ще се върне.
Виан се ненавиждаше, че трябва да изрече следващите думи.
— Няма да се върне. Тя замина. Като болното зайче, което умря миналия месец, помниш ли? — Бяха го погребали в двора с голяма церемония.
— Заминала е като зайчето? — Кафявите му очи се наляха със сълзи и се търкулнаха по бузките му. Устничката му затрепери. Виан го гушна в прегръдките си и погали гръбчето му. Но не можеше да го дари с пълна утеха, нито да го пусне. Най-после, тя се отдръпна леко, за да го погледне. — Разбираш ли… Даниел?
— Ти ще бъдеш мой брат — намеси се Софи с треперещ глас. — Наистина.
Виан имаше чувството, че сърцето ѝ се пръска на хиляди късчета, ала нямаше друг начин да спаси сина на Рашел. Помоли се той да е достатъчно малък, за да забрави, че някога е бил Ари, макар че тъгата от тази молитва съкруши душата ѝ.
— Кажи го — пророни тя безстрастно. — Кажи ми името си.
— Даниел — отвърна той, очевидно объркан, опитващ се да ѝ угоди.
Докато вечеряха наденица с картофи и по-късно, когато миеха чиниите и се приготвяха да си легнат, Виан го караше отново и отново да повтаря името си. Молеше се тази лъжа да е достатъчна да го спаси, документите му да издържат проверката. Никога повече тя нямаше да го нарече Ари или да мисли за него като за Ари. Утре щеше да го подстриже колкото може по-късо. После ще отиде в града и ще разкаже на всички (онази клюкарка Елен Рюел щеше да бъде първа) за детето, което е осиновила от починалата си братовчедка в Ница.
Дано Господ им помогне и да опази всички тях.
Глава 25
Облечена в черно, Изабел се прокрадваше по пустите улици на Кариво. Русата ѝ коса бе покрита. Комендантският час бе минал. Бледата луна хвърляше за кратко оскъдна светлина върху неравния калдъръм, но през повечето време бе закрита от облаците.
Тя се ослушваше за шум от стъпки и двигатели на камиони и застиваше, щом го чуеше. В покрайнините на града се изкачи върху хълма, покрит с рози без бодли, и се свлече в мокрото, черно, окосено поле. Беше изминала половината път до мястото на срещата си, когато три самолета забучаха над главата ѝ, толкова ниско в небето, че дърветата се огънаха и земята потрепери. Разнесоха се картечни откоси — фойерверк от звуци и светлина.
По-малкият самолет направи вираж и се отклони. Тя видя американските отличителни знаци под едното му крило, когато се наклони вляво и се издигна. Миг по-късно чу свистенето на бомби — нечовешки, пронизващ вой — и нещо експлодира. Летището. Те го бомбардираха.
Самолетите отново избучаха над главата ѝ. Последва нов картечен огън и американският самолет беше улучен. Изви се дим. Ужасяващото свистене изпълни нощта; самолетът се понесе към земята, завъртя се, крилата му уловиха лунната светлина, отразиха я.
Той се разби с гръм, достатъчно силен, за да разтърси костите ѝ и земята под краката ѝ; стоманата се заби в пръстта, изригна вулкан от метал и откъснати коренища. Сваленият самолет бе профучал през гората, прекършвайки дърветата, сякаш бяха кибритени клечки. Миризмата на дим беше задушаваща, после се разнесе едно гръмко бум! И самолетът избухна в пламъци.