В небето се появи парашут, залюля се напред-назад, а мъжът, появил се под него, заприлича на запетайка.
Изабел хукна през тревата към горящите дървета. Пушекът лютеше в очите ѝ.
Къде беше той?
Зърна нещо бяло и затича натам.
Парашутът лежеше скупчен върху покритата с шубраци земя, с привързания пилот към него.
Изабел чу гласове — не бяха много надалеч — и хрущене на човешки стъпки. Помоли се на Бог да са нейните колеги, идващи на срещата, но нямаше начин да знае. Нацистите бяха заети на летището, но нямаше да е задълго.
Спусна се на колене, разкопча ремъците, освободи въжетата и събра парашута на топка. Изтича с него толкова надалеч, колкото дръзна, и се постара да го зарови по-надълбоко под купчина опадали листа. После се върна отново тичешком при пилота, грабна го за китките и го повлече навътре в гората.
— Трябва да пазиш тишина. Разбираш ли ме? Ще се върна, но сега трябва да лежиш неподвижно и да не вдигаш шум.
— Можеш… да се обзаложиш — отвърна той с едва доловим шепот.
Изабел го покри с шума и клони, но когато се изправи, видя отпечатъците от стъпките си в калта, вече пълни с черна вода и дългата диря до тук от мястото, откъдето го бе влачила. Черният пушек се извиваше около нея, поглъщаше я. Огънят приближаваше, разгаряше се все по-ярко.
— Merde — промърмори тя.
Разнесоха се гласове. Хора крещяха.
Тя се опита да избърше ръцете си, но калта бе полепнала навсякъде по нея.
Три фигури се появиха откъм дърветата, приближавайки към нея.
— Изабел — раздаде се мъжки глас. — Ти ли си?
Проблесна лъч на фенерче, разкривайки Анри и Дидие. И Гаетан.
— Намери ли пилота? — попита Анри.
Изабел кимна.
— Той е ранен.
В далечината залаяха кучета. Нацистите идваха.
Дидие се огледа зад тях.
— Нямаме много време.
— Няма да можем да стигнем до града — рече Анри.
Изабел взе мигновено решение.
— Знам едно място наблизо, където можем да го скрием.
— Идеята не е добра — поклати глава Гаетан.
— Побързайте — рече грубо Изабел. Вече бяха в хамбара на „Дьо Жарден“ и вратата се захлопна зад тях. Пилотът лежеше проснат в безсъзнание върху мръсния под, кръвта му бе изцапала палтото и ръкавиците на Дидие. — Избутайте колата напред.
Анри и Дидие избутаха реното и после повдигнаха капака на пода. Той изскърца в знак на протест и издрънча върху калника на колата.
Изабел запали газената лампа, стисна я в едната си ръка и заслиза опипом по паянтовата стълба. Някои от провизиите, които бе оставила, бяха използвани.
Тя вдигна лампата.
— Донесете го.
Мъжете се спогледаха тревожно.
— Не съм сигурен за това — промърмори Анри.
— И какъв избор имаме? — тросна се Изабел. — А сега го доведете долу.
Гаетан и Анри пренесоха изпадналия в безсъзнание пилот в тъмното влажно мазе и го положиха върху матрака, който прошумоля под тежестта му.
Анри я стрелна с притеснен поглед. После се изкачи нагоре по стълбата и застана над тях.
— Идвай, Гаетан.
Гаетан извърна глава към Изабел.
— Ние ще преместим колата обратно на мястото ѝ. Няма да можеш да излезеш от тук, докато не се върнем да те вземем. Ако нещо се случи с нас, никой няма да знае, че си тук. — Виждаше, че той иска да я докосне, а тя копнееше за това. Но двамата стояха там, отпуснали ръце покрай телата си. — Нацистите няма да спрат да търсят този пилот. Ако те заловят…
Изабел наклони брадичка, опитвайки се да прикрие страха си.
— Не позволявай да ме хванат.
— Да не би да мислиш, че не искам да си в безопасност?
— Знам, че искаш — рече тя тихо.
Преди той да отговори, отгоре се разнесе гласът на Анри:
— Хайде, Гаетан. Трябва да намерим лекар и да измислим как утре да ги изведем от тук.
Гаетан отстъпи назад. Сякаш целият свят се бе събрал в това малко пространство между тях.
— Когато се върнем, ще почукаме три пъти и ще свирнем, така че не ни застрелвай.
— Ще се опитам — отвърна тя.
Той замълча.
— Изабел…
Тя зачака, но той нямаше какво повече да каже, само името ѝ, изречено със съжаление, което бе взаимно. Гаетан въздъхна, обърна се и се заизкачва по стълбата.
Миг по-късно капакът хлопна. Тя чу как дъските над главата ѝ изпъшкаха, докато местеха реното на мястото му.
И после настана тишина.
Изабел почувства как я обзема паника. Тя отново беше заключена в спалнята; мадам Дум затръшва вратата, превърта ключа в ключалката, като ѝ казва да си затваря устата и да не моли за нищо.