Выбрать главу

Тя не можеше да се измъкне от тук, дори и да се наложи.

Престани. Успокой се. Знаеш, че това трябва да се направи. Отиде до лавицата, бутна настрани пушката на баща си и взе аптечката за първа помощ. След един оглед установи, че вътре има ножица, игла, конец, спирт, превръзки, хлороформ, таблетки „Бензедрин“ и лейкопласт.

Коленичи до пилота и остави лампата на пода до нея. Кръвта се бе просмукала в летателния му костюм и бяха нужни доста усилия, за да отлепи плата. Когато го стори, видя огромна зейнала дупка върху гърдите му и разбра, че нищо не можеше да направи.

Тя седна до него, взе ръката му и я държа, докато той пое последния си мъчителен дъх; после престана да диша. Устата му леко се отвори.

Изабел внимателно свали опознавателните знаци около врата му. Трябваше да се скрият. Втренчи се в тях.

— Лейтенант Кийт Джонсън — промълви на глас.

После духна пламъка на лампата и остана да седи в тъмнината с мъртвия мъж.

* * *

На следващата сутрин Виан се облече с дочен комбинезон и бархетната риза на Антоан, която бе скъсила и стеснила, за да ѝ стане. Напоследък бе толкова отслабнала, че слабата ѝ фигура се губеше в дрехата. Трябваше отново да я стесни. Последният колет за Антоан бе оставен на кухненския плот, готов да бъде изпратен.

Софи бе прекарала неспокойна нощ, затова Виан я остави да се наспи. Слезе долу да направи кафе и едва не се сблъска с капитан Бек, който кръстосваше всекидневната.

— О. Хер капитан. Извинете.

Той, изглежда, не я чу. Никога досега не го бе виждала толкова превъзбуден. Обикновено пригладената му с брилянтин коса сега не бе вчесана; един кичур падаше върху лицето му и той непрестанно ругаеше, докато го отмяташе. Беше с пистолет, който никога досега не бе носил в къщата.

Мина покрай нея, стиснал ръце в юмруци. Гневът бе изкривил красивото му лице, правейки го почти неузнаваем.

— Миналата нощ един самолет е паднал наблизо — изрече той, най-после извръщайки лице към нея. — Американски самолет. От онези, които наричат „Мустанг“.

— Мислех, че искате самолетите им да падат. Нали затова стреляте по тях?

— Цяла нощ претърсвахме, но не открихме пилота. Някой го укрива.

— Укрива го? О, съмнявам се в това. Най-вероятно е загинал.

— Тогава щяхме да намерим трупа, мадам. Намерихме парашута, но не и труп.

— Но кой би бил толкова глупав? — учуди се Виан. — Вие не… екзекутирате ли хора заради това?

— Незабавно.

Виан никога не го бе чувала да говори по този начин. Това я накара да се отдръпне и да си спомни камшика, който държеше в деня, когато Рашел и останалите евреи бяха депортирани.

— Простете лошите ми маниери, мадам. Но ние се държахме много добре с всички вас, а ето как ни се отплащат болшинството от французите. С лъжи, предателство и саботаж.

Ченето на Виан увисна от потрес.

Той я погледна, видя смаяното ѝ изражение и се опита да се усмихне.

— Простете отново. Разбира се, нямах предвид вас. Комендантът ме обвинява, задето не сме открили пилота. Днес имам заповед да поправя грешката си. — Той отиде до входната врата и я отвори. — Ако не го сторя…

През отворената врата тя зърна сиво-зелени униформи, изпълващи двора. Войници.

— Приятен ден, мадам.

Виан го последва до прага.

— Затворете и заключете всички врати, мадам. Този пилот може да е отчаян. Не бихте желали да нахлуе в дома ви.

Виан кимна сковано.

Бек се присъедини към войниците и застана начело. Кучетата лаеха шумно, опъваха каишките напред, душеха земята около разрушената стена.

Виан погледна към хълма и видя, че вратата на хамбара е леко открехната.

— Хер капитан! — извика тя.

Капитанът спря; както и хората му. Озъбените кучета опънаха каишките.

В този миг тя си помисли за Рашел. Точно там щеше да се скрие Рашел, ако е избягала.

— Н-нищо, хер капитан — извика отново тя.

Той кимна кратко и поведе хората си нагоре по шосето.

Виан нахлузи ботушите, оставени до вратата. Веднага щом войниците изчезнаха от поглед, тя забърза нагоре по хълма към хамбара. В бързината се подхлъзна два пъти в мократа трева и едва не падна. В последната минута успя да запази равновесие, пое дълбоко дъх и отвори широко вратата.

Веднага забеляза, че колата е била местена.

— Идвам, Рашел! — извика тя. Премести скоростния лост на нулево положение и избута колата, докато се откри капакът на пода. Клекна, пипнешком намери плоската метална дръжка и го вдигна. Когато капакът се изправи достатъчно високо, тя го остави да се блъсне в калника на колата.