Тя не можеше да се измъкне от тук, дори и да се наложи.
Престани. Успокой се. Знаеш, че това трябва да се направи. Отиде до лавицата, бутна настрани пушката на баща си и взе аптечката за първа помощ. След един оглед установи, че вътре има ножица, игла, конец, спирт, превръзки, хлороформ, таблетки „Бензедрин“ и лейкопласт.
Коленичи до пилота и остави лампата на пода до нея. Кръвта се бе просмукала в летателния му костюм и бяха нужни доста усилия, за да отлепи плата. Когато го стори, видя огромна зейнала дупка върху гърдите му и разбра, че нищо не можеше да направи.
Тя седна до него, взе ръката му и я държа, докато той пое последния си мъчителен дъх; после престана да диша. Устата му леко се отвори.
Изабел внимателно свали опознавателните знаци около врата му. Трябваше да се скрият. Втренчи се в тях.
— Лейтенант Кийт Джонсън — промълви на глас.
После духна пламъка на лампата и остана да седи в тъмнината с мъртвия мъж.
На следващата сутрин Виан се облече с дочен комбинезон и бархетната риза на Антоан, която бе скъсила и стеснила, за да ѝ стане. Напоследък бе толкова отслабнала, че слабата ѝ фигура се губеше в дрехата. Трябваше отново да я стесни. Последният колет за Антоан бе оставен на кухненския плот, готов да бъде изпратен.
Софи бе прекарала неспокойна нощ, затова Виан я остави да се наспи. Слезе долу да направи кафе и едва не се сблъска с капитан Бек, който кръстосваше всекидневната.
— О. Хер капитан. Извинете.
Той, изглежда, не я чу. Никога досега не го бе виждала толкова превъзбуден. Обикновено пригладената му с брилянтин коса сега не бе вчесана; един кичур падаше върху лицето му и той непрестанно ругаеше, докато го отмяташе. Беше с пистолет, който никога досега не бе носил в къщата.
Мина покрай нея, стиснал ръце в юмруци. Гневът бе изкривил красивото му лице, правейки го почти неузнаваем.
— Миналата нощ един самолет е паднал наблизо — изрече той, най-после извръщайки лице към нея. — Американски самолет. От онези, които наричат „Мустанг“.
— Мислех, че искате самолетите им да падат. Нали затова стреляте по тях?
— Цяла нощ претърсвахме, но не открихме пилота. Някой го укрива.
— Укрива го? О, съмнявам се в това. Най-вероятно е загинал.
— Тогава щяхме да намерим трупа, мадам. Намерихме парашута, но не и труп.
— Но кой би бил толкова глупав? — учуди се Виан. — Вие не… екзекутирате ли хора заради това?
— Незабавно.
Виан никога не го бе чувала да говори по този начин. Това я накара да се отдръпне и да си спомни камшика, който държеше в деня, когато Рашел и останалите евреи бяха депортирани.
— Простете лошите ми маниери, мадам. Но ние се държахме много добре с всички вас, а ето как ни се отплащат болшинството от французите. С лъжи, предателство и саботаж.
Ченето на Виан увисна от потрес.
Той я погледна, видя смаяното ѝ изражение и се опита да се усмихне.
— Простете отново. Разбира се, нямах предвид вас. Комендантът ме обвинява, задето не сме открили пилота. Днес имам заповед да поправя грешката си. — Той отиде до входната врата и я отвори. — Ако не го сторя…
През отворената врата тя зърна сиво-зелени униформи, изпълващи двора. Войници.
— Приятен ден, мадам.
Виан го последва до прага.
— Затворете и заключете всички врати, мадам. Този пилот може да е отчаян. Не бихте желали да нахлуе в дома ви.
Виан кимна сковано.
Бек се присъедини към войниците и застана начело. Кучетата лаеха шумно, опъваха каишките напред, душеха земята около разрушената стена.
Виан погледна към хълма и видя, че вратата на хамбара е леко открехната.
— Хер капитан! — извика тя.
Капитанът спря; както и хората му. Озъбените кучета опънаха каишките.
В този миг тя си помисли за Рашел. Точно там щеше да се скрие Рашел, ако е избягала.
— Н-нищо, хер капитан — извика отново тя.
Той кимна кратко и поведе хората си нагоре по шосето.
Виан нахлузи ботушите, оставени до вратата. Веднага щом войниците изчезнаха от поглед, тя забърза нагоре по хълма към хамбара. В бързината се подхлъзна два пъти в мократа трева и едва не падна. В последната минута успя да запази равновесие, пое дълбоко дъх и отвори широко вратата.
Веднага забеляза, че колата е била местена.
— Идвам, Рашел! — извика тя. Премести скоростния лост на нулево положение и избута колата, докато се откри капакът на пода. Клекна, пипнешком намери плоската метална дръжка и го вдигна. Когато капакът се изправи достатъчно високо, тя го остави да се блъсне в калника на колата.