Видя, че Анри пада на колене до Изабел, разтваря палтото и блузата, разкривайки дупка от куршум точно под ключицата. Анри откъсна парче плат от ризата си и го притисна към раната.
Виан удари с лакът мъжа, който я държеше в плен, достатъчно силно, за да го накара да извика ох! Освободи се от хватката му и се спусна към Изабел, подхлъзна се в кръвта и едва не падна.
— В мазето има аптечка.
Тъмнокосият мъж — който внезапно изглеждаше не по-малко разтреперан и изплашен от Виан — хукна надолу по стълбите към мазето и след секунда се върна с аптечката.
Ръцете на Виан трепереха, докато отвинтваше капачето на шишенцето със спирт и дезинфекцираше ръцете си, доколкото бе възможно.
Тя пое дълбоко дъх и огледа раната, запушена с ризата на Анри, която пулсираше под пръстите ѝ.
Два пъти се наложи да изцежда ризата от кръвта и отново да притиска плата, но най-после кървенето спря. Тя нежно претъркули Изабел в прегръдките си и видя изходната рана.
Слава богу.
Внимателно положи сестра си на пода.
— Сега ще те заболи — прошепна Виан. — Но ти си силна, нали, Изабел?
Проми раната със спирт. Изабел потръпна, но не се свести, нито извика.
— Това е добре — рече Виан. Звукът на собствения ѝ глас я успокои, напомни ѝ, че тя е майка, а майките се грижат за семействата си. — Добре е, че е в безсъзнание. — Изрови иглата от аптечката и вдяна конец. Дезинфекцира иглата, а после се наведе над раната. Много внимателно започна да шие разкъсната плът. Не отне много време — не се получи идеален шев, но това беше най-доброто, което можеше да направи.
След като заши входната рана, все още ѝ бе останала достатъчно увереност, за да зашие и изходната, а после да я превърже.
Накрая приседна на пети и се втренчи в окървавените си ръце и пола.
Изабел беше толкова бледа и крехка, сякаш не беше тя. Косата ѝ бе мръсна и сплъстена, а дрехите просмукани със собствената ѝ кръв — и на пилота — и изглеждаше… толкова млада.
Толкова млада.
Виан изпитваше такъв дълбок срам, че ѝ се повдигаше. Нима наистина бе казала на сестра си — на своята сестра — да се маха и никога повече да не се връща?
Колко често Изабел бе чувала същите думи в живота си, при това от семейството си, от хората, които би трябвало да я обичат?
— Ще я отведа в обезопасената къща в Брантом — заяви тъмнокосият мъж.
— О, не, няма — възпротиви се Виан. Вдигна поглед от сестра си и видя тримата мъже, скупчени до каруцата, да обсъждат нещо. Изправи се на крака. — Тя никъде няма да отиде с теб. Ти си причината тя да е тук.
— Тя е причината ние да сме тук — заяви тъмнокосият мъж. — Аз ще я отведа. Сега.
Виан приближи до младия мъж. Изражението в очите му — настойчивостта им — обикновено щеше да я изплаши, но в момента се намираше отвъд страха, отвъд предпазливостта.
— Знам кой си ти — подхвана тя. — Изабел те описа. Ти си мъжът от Тур, която я е изоставил с бележка, забодена на гърдите ѝ, сякаш е била някое бездомно куче. Гастон, нали така?
— Гаетан — отвърна мъжът толкова тихо, че тя трябваше да се наведе към него, за да го чуе. — И на теб това не ти е чуждо. Не си ли ти тази, която не си е направила труда да бъде нейна сестра, когато Изабел се е нуждаела от такава?
— Ако се опиташ да я отведеш от мен, ще те убия.
— Ще ме убиеш — подсмихна се той.
Тя наклони глава към Бек.
— Аз го убих с лопата, а при това го харесвах.
— Достатъчно — намеси се Анри и пристъпи между тях. — Тя не може да остане тук, Виан. Помисли за това. Германците ще дойдат да търсят мъртвия си капитан. Не бива да намират жена с рана в гърдите и фалшиви документи. Разбираш ли?
Едрият мъж пристъпи напред.
— Ние ще погребем капитана и пилота. И ще се погрижим мотоциклетът да изчезне. Гаетан, отведи я в обезопасената къща в Свободната зона.
Виан местеше поглед между мъжете.
— Но вече е след комендантския час, границата е на повече от шест километра, а тя е ранена. Как ще…
Преди да довърши въпроса, тя знаеше отговора.
Ковчегът.
Виан отстъпи назад. Идеята беше толкова ужасна, че жената поклати глава.
— Аз ще се погрижа за нея — отсече Гаетан.
Виан не му вярваше. Нито за секунда.
— Аз идвам с теб. До границата. После ще се върна, когато се уверя, че си я завел в Свободната зона.
— Не можеш да го направиш — възрази Гаетан.
Тя го погледна.
— Ще се изненадаш на какво съм способна. А сега да я измъкнем от тук.