Выбрать главу

— Аз съм тук.

Тя усети, че той сяда до нея. Матракът се огъна, за да поеме въображаемата тежест.

Нещо студено и влажно се притисна до челото ѝ и тя се почувства толкова добре, че мигом се разсея. И тогава усети устните му да докосват нейните и да се задържат върху тях; той каза нещо, което тя не можа да чуе добре, сетне се отдръпна. Почувства края на целувката толкова дълбоко, както и началото ѝ.

Беше толкова… реална.

Искаше да каже: „Не ме оставяй“, но не можеше да го направи, не и отново. Беше толкова уморена да проси любовта на хората.

Освен това той не беше тук в действителност, така че какъв смисъл имаше да казва каквото и да било?

Тя затвори очи и се претърколи от мъжа, който не беше там.

* * *

Виан приседна на леглото на Бек.

Абсурдно беше, че мислеше за леглото по този начин, но това бе факт. Седеше в тази стая, която бе станала негова, надявайки се, че няма завинаги да остане негова в съзнанието ѝ. Държеше в ръка малката снимка на семейството му.

Вие щяхте да обикнете Хилда. Ето, тя ви изпраща този щрудел, мадам. Задето сте принудена да приемете в дома си такъв натрапник като мен.

Виан преглътна мъчително. Нямаше да плаче отново за него. Отказваше да го стори, но господи, искаше да плаче за себе си, заради това, което бе направила, заради човека, в който се бе превърнала. Искаше да плаче за мъжа, когото бе убила, и за сестрата, която можеше да не оживее. Изборът беше лесен — да убие Бек, за да спаси Изабел. Тогава защо Виан преди толкова лесно се бе нахвърляла срещу Изабел? Не си добре дошла тук. Как можа да каже това на собствената си сестра? Ами ако това бяха последните думи, изречени помежду им?

Докато седеше, взряна в снимката (кажете на семейството ми), тя очакваше почукването на вратата. Бяха изминали четиресет и осем часа от убийството на Бек. Нацистите всеки момент щяха да бъдат тук.

Въпросът не беше дали, а кога. Щяха да заблъскат по вратата и да нахлуят в дома ѝ. Тя бе прекарала часове, опитвайки се да измисли какво да прави. Дали да отиде в кабинета на коменданта и да докладва, че Бек е изчезнал?

(Не, глупаво е. Кой французин би докладвал за нещо подобно?)

Или трябва да чака, докато те дойдат при нея?

(И това не е добре.)

Или да се опита да избяга?

Това ѝ напомни за Сара и лунната нощ, която винаги щеше да я кара да мисли за лицето на детето, изцапано с кръв, и отново щеше да я връща в началото.

— Маман? — обади се Софи от прага, притиснала малкия Ари до кръста си. — Трябва да хапнеш нещо — додаде дъщеря ѝ. Тя вече беше по-висока, почти колкото майка си. Кога бе пораснала? И беше слаба. Виан помнеше румените като ябълки бузи на дъщеря си и как дяволито искряха очите ѝ. Сега приличаше на всички тях, болезнено слаба, изнервена и преждевременно остаряла.

— Те скоро ще потропат на вратата ни — рече Виан. Беше го казвала толкова често през последните два дни, че думите ѝ не изненадаха никого. — Помниш ли какво трябва да направиш?

Софи кимна сериозно. Тя знаеше колко важно е това, въпреки че не подозираше какво бе станало с капитана. Интересно, дъщеря ѝ дори не бе попитала.

— Ако ме отведат… — подхвана Виан.

— Няма — прекъсна я Софи.

— А ако го направят? — попита Виан.

— Ние ще чакаме три дни да се върнеш, а след това ще отидем при майка Мари-Терез в манастира.

Някой заудря по вратата. Виан скочи на крака толкова бързо, че политна настрани, удари бедрото си в ъгъла на масичката и изтърва снимката. Стъклото се пропука.

— Качи се горе, Софи. Веднага.

Очите на Софи се опулиха, но тя нищо не попита. Стисна по-здраво момченцето и изтича на горния етаж. Когато Виан чу вратата на стаята ѝ да се захлопва, приглади вехтата си пола. Беше се облякла внимателно със сива вълнена жилетка и многократно изкърпвана черна пола. За да изглежда прилично. Косата ѝ бе навита и внимателно вчесана на вълни, които смекчаваха чертите на слабото ѝ лице.

На вратата отново се затропа. Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои, и прекоси стаята. Когато отвори вратата, дишането ѝ беше почти равномерно.

Двама германски войници от Schutzstaffel — СС — стояха на прага, с пистолети в ръце. По-ниският от двамата мина покрай Виан, избутвайки я от пътя си, за да влезе в къщата. Крачеше от стая в стая, разблъсквайки грубо вещите, няколкото останали дребни украшения изпопадаха на пода. Спря в стаята на Бек и се обърна.

— Това ли е стаята на капитан Бек?

Виан кимна.

По-високият есесовец приближи до Виан и се наклони напред, сякаш силен вятър брулеше гърба му. Сведе поглед надолу към нея, челото му бе скрито от блестящата козирка на фуражката.