— Къде е той?
— О-откъде да знам?
— Кой е на горния етаж? — настоя есесовецът. — Чух нещо.
За пръв път я питаха за Ари.
— Моите… деца. — Лъжата заседна на гърлото ѝ. Отговорът бе едва доловим. Тя се прокашля и отново опита. — Разбира се, може да се качите горе, но моля ви, не будете малкото ми момченце. То… е болно от грип. Или може би от туберкулоза. — Добави последното, защото знаеше колко се страхуват нацистите да не се разболеят. Тя взе чантата си и я притисна към гърдите, сякаш можеше да я предпази.
Той кимна към другия германец, който пое уверено нагоре по стълбата. Тя го чу как се движи над главите им. Таванът проскърца. Миг по-късно слезе долу и каза нещо на немски.
— Елате с нас — нареди по-високият. — Сигурен съм, че нямате какво да криете.
Сграбчи ръката на Виан и я повлече към черния ситроен, паркиран пред портата. Бутна я грубо на задната седалка и затръшна вратата.
Виан разполагаше с пет минути да обмисли ситуацията, преди колата да спре и отново да я повлекат по каменното стълбище на кметството. На площада се бяха събрали хора, войници и местни. Селяните побързаха да изчезнат, когато ситроенът спря.
— Това е Виан Мориак — чу тя да казва някаква жена.
Нацистът стискаше ръката ѝ толкова силно, че навярно щеше да посинее, но тя не издаде нито звук, когато мъжът я издърпа в преддверието на сградата и я забута нагоре по една тясна стълба. Когато стигнаха горе, я тикна през отворената врата и я хлопна зад гърба ѝ.
Беше ѝ нужна секунда, за да привикнат очите ѝ с полумрака. Намираше се в малка стая, без прозорци, с каменни стени и дървен под. В средата на стаята имаше бюро, върху което бе поставена обикновена черна лампа, която хвърляше конусообразен сноп светлина върху надрасканото дърво. Зад бюрото — и пред него — бяха поставени дървени столове с прави облегалки.
Тя чу вратата зад нея да се отваря и затваря. Последваха стъпки; Виан знаеше, че някой е застанал зад гърба ѝ. Усещаше дъха му — миришеше на наденица и цигари — и мускусния мирис на потта му.
— Мадам — рече той толкова близо до ухото ѝ, че тя потрепна.
Ръце се сключиха около кръста ѝ, стиснаха го силно.
— Имате ли оръжие? — попита той. Френският му бе ужасен и съскаше думите. Той я опипа отстрани, плъзна разперените си пръсти по гърдите ѝ — стисна ги леко — а после ги спусна надолу по бедрата ѝ.
— Няма оръжие. Добре. — Мина покрай нея и седна зад бюрото. Сините му очи се приковаха в нея изпод лъскавата черна козирка на фуражката. — Седнете.
Тя се подчини и скръсти ръце в скута.
— Аз съм щурмбанфюрер Фон Рихтер. А вие сте мадам Виан Мориак?
Тя кимна.
— Знаете защо сте тук — рече той, извади цигара от джоба и я запали с кибрит, чието огънче припламна в сенките.
— Не — отвърна тя с несигурен глас, а ръцете ѝ леко трепереха.
— Hauptmann Бек е изчезнал.
— Изчезнал. Сигурен ли сте?
— Кога за последен път го видяхте, мадам?
Тя се намръщи.
— Аз не следя кога влиза и излиза, но като се замисля… бих казала преди две вечери. Беше доста превъзбуден.
— Превъзбуден?
— Заради сваления летец. Беше много разстроен, задето не го бе намерил. Хер капитан смяташе, че някой го укрива.
— Някой?
Виан се насили да не отмества поглед; нито потропа нервно с крак върху пода, нито се почеса по врата, където изведнъж ужасно я засърбя.
— Той цял ден претърсваше околността за пилота. Когато се прибра у дома, беше… „превъзбуден“ е единствената дума, с която бих могла да опиша състоянието му. Изпи цяла бутилка коняк и счупи в гнева си няколко предмета в дома ми. И тогава… — Тя млъкна и смръщи чело.
— И тогава?
— Сигурна съм, че това не означава нищо.
Рихтер удари с длан толкова силно по бюрото, че лампата подскочи.
— Какво?
— Хер капитан внезапно каза: „Знам къде се крие той“, грабна пистолета и изхвърча навън, като затръшна вратата зад гърба си. Видях го да се мята на мотоциклета и да подкарва нагоре по шосето с бясна скорост и после… нищо. Така и не се върна. Предположих, че е зает в комендантството. Както вече казах, не е моя работа да следя кога влиза и излиза.
Мъжът всмукна дълбоко. Върхът на цигарата припламна в червено, сетне бавно почерня. Пепелта се посипа върху бюрото. Той я изучаваше зад пелената от дим.
— Един мъж не би искал да изостави толкова красива жена като вас.
Виан не помръдна.
— Добре — рече той накрая и хвърли цигарата на пода. Изправи се рязко, настъпи все още горящия фас и го смачка с тока на ботуша. — Подозирам, че младият капитан не е толкова умел с оръжието, както би трябвало да бъде. — Вермахтът… — додаде той и поклати глава. — Те често ни разочароват. Дисциплинирани, но не са… ревностни.