Заобиколи бюрото и пристъпи към Виан. Когато я приближи, тя се изправи. Учтивостта го изискваше.
— Нещастието на капитана е моето щастие.
— О?
Погледът му се плъзна надолу по шията до бледата кожа над гърдите ѝ.
— Нуждая се от нова квартира. Хотел „Белвю“ не ме устройва. Смятам, че вашата къща е много подходяща за мен.
Когато Виан излезе от кметството, се чувстваше като корабокрушенец, изхвърлен от вълните на брега. Залиташе и леко трепереше, дланите ѝ бяха влажни, челото я сърбеше. Накъдето и да погледнеше, площадът беше пълен с войници; напоследък черните униформи на СС преобладаваха. Тя чу някой да крещи Halt! обърна се и видя как две жени в дрипави палта, с жълти звезди на гърдите, бяха съборени на колене от един войник с пушка. Войникът сграбчи едната и я издърпа на крака, докато по-възрастната пищеше. Беше мадам Фурние, съпругата на месаря. Синът ѝ Жил изкрещя:
— Не можете да отведете моята маман! — И понечи да се хвърли към двамата френски полицаи наблизо.
Единият жандарм сграбчи момчето и го дръпна силно, за да го възпре.
— Не бъди глупак.
Виан не се замисли. Видя, че бившият ѝ ученик е в беда, и се втурна към него. За бога, той беше само едно момче. На възрастта на Софи. Виан беше негова учителка още отпреди той да се научи да чете.
— Какво правите? — попита тя рязко, осъзнавайки със закъснение, че трябваше да смекчи тона си.
Полицаят се извърна към нея. Пол. Той беше още по-дебел от последния път, когато го бе видяла. Лицето му бе подпухнало, а очите му приличаха на малки тесни цепки.
— Не се намесвайте, мадам — предупреди я Пол.
— Мадам Мориак — извика Жил, — те отвеждат маман на влака! Искам да отида с нея!
Виан погледна към майката на Жил, мадам Фурние, съпругата на месаря, и видя поражението в очите ѝ.
— Ела с мен, Жил — рече Виан, без да се замисли.
— Merci — прошепна мадам Фурние.
Пол отново придърпа рязко Жил.
— Достатъчно. Момчето прави сцена. Той идва с нас.
— Не! — извика Виан. — Пол, моля те, всички ние сме французи. — Надяваше се, че наричайки го по малко име, ще му напомни, че преди тази война те бяха една общност. Тя бе преподавала на дъщерите му. — Момчето е френски гражданин. Той е роден тук!
— Ние не се интересуваме къде е бил роден, мадам. Той е в списъка. Заминава. — Очите му се присвиха. — Искате ли да подадете оплакване?
Мадам Фурние вече плачеше, стиснала ръката на сина си.
Другият полицай изсвири със свирката и побутна Жил напред с дулото на пушката си.
Жил и майка му се запрепъваха в тълпата, подкарана като стадо към гарата.
Ние не се интересуваме къде е бил роден, мадам.
Бек е бил прав. Френското гражданство вече не можеше да защити Ари.
Тя стисна здраво чантата си под мишница и се отправи към къщи. Както обикновено, шосето бе разкаляно и обувките ѝ бяха съсипани, когато достигна портата на „Льо Жарден“.
Двете деца я чакаха във всекидневната. Раменете ѝ облекчено се отпуснаха. Виан се усмихна уморено, докато оставяше чантата.
— Добре ли си? — попита Софи.
Ари тутакси се заклатушка към нея, ухилен, протегнал ръчички за прегръдка.
— Маман — изрече с усмивка, за да покаже, че е разбрал правилата на новата им игра.
Тя притегли тригодишното момченце в обятията си и силно го прегърна.
— Разпитаха ме и ме освободиха — обърна се към дъщеря си. — Това е добрата новина.
— А лошата?
Виан погледна сломено дъщеря си. Софи растеше в един свят, в който момчетата от класа ѝ биваха натоварвани като говеда на влака, под дулата на пушките и може би никога повече нямаше да ги видят.
— Друг германец е разквартируван тук.
— Ще прилича ли на хер капитан Бек?
Виан се замисли за животинския блясък в леденостудените очи на Фон Рихтер и начина, по който я „претърсваше“.
— Не — промълви тихо. — Не мисля, че ще прилича. Няма да разговаряш с него, освен ако не се налага. Не го поглеждай. Просто се опитай да бъдеш колкото може по-незабележима. И, Софи, те вече депортират и евреите, които са родени тук — децата също — качват ги на влакове и ги изпращат в трудови лагери. — Притисна по-силно към гърдите си сина на Рашел. — Той вече е Даниел. Твоят брат. Винаги. Дори когато сме сами. Ще казваме, че сме го осиновили от наша роднина в Ница. Никога не бива да допускаме грешка, в противен случай те ще го отведат, и нас също, в лагер. Разбираш ли? Не желая никой и никога да вижда документите му.