Виан се събуди изведнъж, дишаше тежко. От шест дни я преследваха едни и същи кошмари; тя постоянно се чувстваше уморена и не спираше да се тревожи. Вече беше ноември, а още нямаше никаква вест от Изабел. Измъкна се изпод одеялата. Подът беше студен, но след няколко седмици щеше да е още по-студен. Протегна се към шала, който бе метнала в долния край на леглото, и го обви около раменете си.
Фон Рихтер бе пожелал да се настани в спалнята на горния етаж. Виан му бе оставила целия етаж, предпочитайки да се премести с децата в по-малката спалня на долния етаж, където всички спяха заедно на двойното легло.
Стаята на Бек. Нищо чудно, че го сънуваше. Уханието му все още витаеше във въздуха, напомняше ѝ, че мъжът, когото бе познавала, вече не беше жив, че тя го бе убила. Тя жадуваше да изкупи по някакъв начин греха си, но какво би могла да стори? Беше убила човек — добър и почтен човек, въпреки всичко. За нея нямаше значение, че той беше враг или че го бе сторила, за да спаси сестра си. Знаеше, че бе направила правилния избор. Не я терзаеше мисълта дали е било правилно, или погрешно. Преследваше я самият акт. Убийството.
Излезе от спалнята и затвори вратата зад себе си, която тихо изщрака.
Фон Рихтер седеше на дивана, четеше нещо и пиеше истинско кафе. От наситения аромат едва не ѝ прилоша. Нацистът беше тук от няколко дни и всяка от тези сутрини из къщата се разнасяше плътното горчиво ухание на прясно смляно кафе — и Фон Рихтер искаше да е сигурен, че тя ще го помирише, ще го пожелае. Но тя не можеше да изпие нито глътка; той се бе погрижил и за това. Вчера сутринта бе излял целия кафеник в умивалника, като през това време усмивката не слизаше от лицето му.
Той беше човек, който се бе сдобил с малко власт и я бе сграбчил с двете си ръце. Тя го бе разбрала още през първите няколко часа, след като пристигна, когато избра най-хубавата стая, най-топлите одеяла за леглото си, взе всички възглавници и свещи, останали в къщата, оставяйки на Виан само една газена лампа.
— Хер щурмбанфюрер — поздрави тя и приглади безформената рокля и износената жилетка.
Той не вдигна глава от германския вестник, приковал вниманието му.
— Още кафе.
Тя взе празната чаша, отиде в кухнята и се върна бързо с пълна чаша кафе.
— Съюзниците си губят времето в Северна Африка — заяви той, взе чашата от ръцете ѝ и я остави върху масичката до него.
— Oui, хер щурмбанфюрер.
Ръката му се стрелна и се уви като змия около китката ѝ, стискайки я толкова силно, че щеше да остане синина.
— Довечера ще имам гости за вечеря. Ти ще сготвиш. И ще държиш онова момче по-далеч от мен. Плачът му прилича на квичене на умиращо прасе.
Той пусна ръката ѝ.
— Oui, хер щурмбанфюрер.
Тя побърза да се махне от него, прибра се в спалнята и затвори вратата зад себе си. Наведе се и събуди Даниел. Топлото детско ухание погали врата ѝ.
— Маман — промърмори детето, докато яростно смучеше палеца си. — Софи хърка много шумно.
Виан се усмихна и протегна ръка да разроши косата на Софи. Удивително, че дори по време на война, когато всички бяха изплашени и гладуваха, едно момиче на нейната възраст някак си все още успяваше да спи непробудно.
— Хъркаш като бивол, Софи — подкачи я Виан.
— Много смешно — промърмори Софи и седна в леглото. Погледна към затворената врата. — Хер Колорадски бръмбар още ли е тук?
— Софи! — сгълча я Виан, хвърляйки тревожен поглед към затворената врата.
— Той не може да ни чуе — заяви Софи.
— Въпреки всичко — рече Виан тихо, — не мога да си представя защо сравняваш нашия гост с онова насекомо, което яде картофи. — Опита се да прикрие усмивката си.
Даниел прегърна Виан и ѝ млясна влажна целувка.
Докато го потупваше по гръбчето, притискайки го здраво към гърдите си и заровила нос в меката му пухкава бузка, тя чу боботенето на запален двигател.
Слава богу.
— Той тръгва — промърмори тя на момчето и притисна лице до бузката му. — Хайде, ела, Софи. — Отнесе Даниел във всекидневната, където все още ухаеше на прясно сварено кафе и мъжки одеколон, и започна деня си.