Откакто Изабел се помнеше, хората я наричаха безразсъдна. И прибързана, а напоследък и неразумна. През последната година тя бе пораснала достатъчно, за да прозре истинността на тези думи. В най-ранните си спомени тя първо действаше, а сетне мислеше за последствията. Може би се дължеше на факта, че толкова дълго се бе чувствала сама. Нямаше душеприказчик, нито най-добра приятелка. Нямаше близък човек, с когото да обсъжда и да решава проблемите си.
Освен това никога не бе умеела да контролира импулсивността си. Може би защото никога не бе имала какво да губи.
Сега знаеше какво означава да се страхуваш, да искаш нещо — или някого — толкова силно, че сърцето да те боли.
Някогашната Изабел навярно просто щеше да каже на Гаетан, че го обича, без да я е грижа за последиците.
Новата Изабел искаше да си тръгне, без дори да опита. Не знаеше дали ще има силата да понесе още едно отхвърляне.
При все това…
Те бяха във война. Времето беше единственият лукс, с който никой вече не разполагаше. Утрешният ден изглеждаше така мимолетен, като целувка в мрака.
Тя стоеше в малкия килер със скосен покрив, който използваха като тоалетна в обезопасената къща. Гаетан бе донесъл кофи с гореща вода, за да се изкъпе, и тя си бе позволила разточителството да лежи в медната вана, докато водата изстине. Огледалото на стената беше напукано и висеше накриво. Това деформираше отражението ѝ — едната страна на лицето ѝ изглеждаше малко по-ниско от другата.
— Как може да се страхуваш? — попита отражението си. Беше прекосявала пеш Пиренеите в снежни бури и бе плувала в буйните студени води на река Бидасоа под търсещите лъчи на испанските прожектори; веднъж бе помолила един гестаповец да пренесе куфара ѝ, пълен с фалшиви документи, през германски контролно-пропускателен пункт, „защото той изглеждал толкова силен, а тя била много уморена от пътуването“, но никога не се бе чувствала толкова нервна, както в момента. Изабел внезапно бе осъзнала, че една жена може да промени целия си живот и да преобърне съществуването си само с един избор.
Пое дълбоко дъх, уви се с прокъсана кърпа и се върна във всекидневната на обезопасената къща. Спря се до вратата само колкото да успокои препускащото си сърце (напразно), после отвори вратата.
Гаетан стоеше до затъмнения прозорец в окъсаните и вехти дрехи, все още изцапани с кръвта ѝ. Тя се усмихна нервно и посегна към края на кърпата, който бе затъкнала на гърдите.
Той застина толкова неподвижно, сякаш дишането му бе спряло, въпреки че нейното се бе учестило.
— Не го прави, Из. — Очите му се присвиха — преди щеше да реши, че е от гняв, но сега вече знаеше по-добре.
Тя разви кърпата, остави я да падне на пода. Превръзката на раната върху рамото сега бе единственото ѝ одеяние.
— Какво искаш от мен? — попита той.
— Знаеш.
— Ти си невинно момиче. Война е. Аз съм престъпник. Колко още причини са ти нужни, за да стоиш далеч от мен?
Това бяха аргументи от един друг свят.
— Ако времената бяха различни, щях да те накарам да ме преследваш — промълви тя и пристъпи напред. — Щях да те накарам да скачаш през обръчи, за да ме видиш гола. Но ние не разполагаме с време, нали?
При това тихо признание тя почувства прилив на тъга. От самото начало това бе истината между тях; те не разполагаха с време. Не можеха да се ухажват и влюбят, да се оженят и да имат деца. За тях дори можеше да няма „утре“. Тя ненавиждаше, че първият им път ще бъде обвит в печал, пропит с усещането, че вече са изгубили това, което току-що са намерили, но такъв бе светът сега.
Едно нещо Изабел знаеше със сигурност: искаше той да бъде първият мъж в леглото ѝ, искаше да го запомни, колкото и да продължи тяхното „завинаги“.
— Монахините все повтаряха, че ще свърша зле. Мисля, че са имали предвид теб.
Той приближи към нея, обхвана лицето ѝ в шепите си.
— Плашиш ме, Изабел.
— Целуни ме — бе всичко, което тя можа да промълви.
При първото докосване на устните му, всичко се промени, или Изабел се промени. Трепетно желание се разпростря по тялото ѝ, секна дъха ѝ. Тя се почувства изгубена в прегръдките му и отново намерена; разкъсана на части и отново събрана в едно цяло. Думите „обичам те“ я изгаряха, отчаяно напирайки да бъдат изречени на глас. Но още по-силно тя искаше да чуе тези думи от него, да ѝ кажат, поне веднъж, че е обичана.
— Ще съжаляваш, че си направила това — рече той.
Как можа да го каже?