— Никога. Ти ще съжаляваш ли?
— Вече съжалявам — отвърна той тихо. После отново я целуна.
Глава 29
Следващата седмица беше едно почти непоносимо блаженство за Изабел. Имаше дълги разговори на светлината на свещта, държаха се за ръце, милваха се; нощи, когато се будеха, изгарящи от болезнено желание, любеха се и отново заспиваха.
Този ден, ден като всеки друг, Изабел се събуди все още уморена, измъчвана от лека болка. Раната на рамото ѝ бе започнала да заздравява и сега я сърбеше и понаболяваше. Усети Гаетан до себе си, топлото му жилаво тяло. Знаеше, че той е буден; може би заради дишането му или заради начина, по който кракът му разсеяно се отъркваше о нейния, или заради тишината. Просто знаеше. През изминалите дни тя го изучаваше като примерна ученичка. Нищо, което той направеше, не беше прекалено малко или незначително, за да не го забележи. Тя неспирно си повтаряше, че трябва да запомни и най-малките подробности.
Изабел бе прочела безброй любовни романи в живота си и винаги бе мечтала за любовта; при все това никога не си бе представяла, че един гол стар двоен матрак може да се превърне в цял един свят, в оазис. Обърна се настрани и се пресегна през Гаетан, за да запали лампата. На бледото ѝ сияние се намести по-близо до него и преметна ръка през гърдите му. Тесен сребрист белег пресичаше гъстите косми. Тя го докосна, погали го с върха на пръстите.
— Брат ми ме замери с камък. Бях твърде бавен и не се наведох навреме — заговори той. — Жорж — додаде с обич; тонът му напомни на Изабел, че братът на Гаетан беше военнопленник.
Тя не знаеше почти нищо за живота му досега. Знаеше само, че майка му е била шивачка, а баща му отглеждал прасета… живеел някъде в гората, в къща без течаща вода, само с една стая за цялото семейство. Той бе отговорил на въпросите ѝ, но не бе споделил нищо повече. Бе заявил, че предпочита да слуша разказите ѝ за приключенията, заради които е била изхвърлена от толкова много училища. Това е по-добре, отколкото историите за бедни хора, които просто се опитват да оцелеят, я бе уверил той.
Но зад изречените думи и споделените истории тя усещаше, че времето им изтича. Не можеха да останат дълго тук. Дори вече се бяха задържали в тази къща прекалено дълго. Тя бе достатъчно възстановена, за да пътува. Навярно не чак дотам, че да прекосява Пиренеите, но със сигурност нямаше нужда да пази леглото.
Как можеше да го остави? Може би никога повече нямаше да се видят.
Това беше най-големият ѝ страх.
— Осъзнавам го, знаеш го — рече той.
Изабел не знаеше какво иска да каже, но долови пустотата в гласа му и разбра, че не беше нещо хубаво. Тъгата, съпътстваща радостта да споделя леглото му — сравнима единствено с нея — се разпростря като паяжина.
— Осъзнаваш какво? — попита тя, макар да не искаше да чуе отговора.
— Че се сбогуваме всеки път, когато се целуваме.
Изабел затвори очи.
— Отвън бушува война, Из. Аз трябва да се върна.
Тя го знаеше и беше съгласна, макар че мисълта караше сърцето ѝ да се свива мъчително.
— Знам — бе всичко, което можа да каже. Страхуваше се, че по-нататъшното задълбочаване може да ѝ причини болка, по-силна, отколкото би могла да понесе.
— В Урюн се събира група — поде тя. — Трябва да съм там преди полунощ в сряда, ако имаме късмет.
— Ние нямаме късмет — отвърна той. — Вече би трябвало да си го разбрала.
— Грешиш, Гаетан. Сега, след като ме срещна, никога няма да можеш да ме забравиш. А и това е нещо. — Тя се наклони за целувка.
Той тихо прошепна нещо до устните ѝ, едва доловимо; може би беше „това не е достатъчно“. Не и пукаше. Не желаеше да го чува.
През ноември хората в Кариво отново се потопиха в руслото на трудното оцеляване през зимата. Сега знаеха това, което не им бе известно през миналата зима: животът можеше да стане още по-тежък. Войната бе обхванала целия свят: Африка, Съветския съюз, Япония, остров, наречен Гаудалканал[78]. Тъй като германците се биеха на толкова много фронтове, храната бе станала още по-оскъдна, както дървата, газта, електричеството и стоките за ежедневна употреба.
Тази петъчна сутрин беше особено студена и сива. Времето не беше подходящо за рисковани начинания, но Виан бе решила, че днес е Денят. Нужна ѝ беше цялата сила, за да събере смелост да излезе от къщата с Даниел, но тя знаеше, че трябва да го стори. Косата му беше толкова късо подстригана, че все едно бе почти плешив и тя го бе облякла в широки дрехи, за да изглежда по-малък. Бе взела всички мерки, за да промени външността му.
78
Остров от архипелага Соломонови острови; прочул се с ожесточените сражения между японци и американци по суша, въздух и вода през 1942–1943 г. Поражението на японците спасява Австралия от тяхната агресия. — Б. пр.