Застави се да си придаде ведър вид, докато вървеше из града с по едно дете от двете страни — Софи и Даниел.
Даниел.
В хлебарницата се нареди най-отзад на опашката. Зачака, затаила дъх, някой да попита за момчето до нея, но жените на опашката бяха прекалено изтощени, гладни и съсипани, за да имат сили дори да я погледнат. Когато най-после дойде редът на Виан, Ивет вдигна глава. Само допреди две години тя беше красива жена, с вълниста меднокестенява коса и очи, черни като въглени. Сега, след три години война, тя изглеждаше състарена и уморена.
— Виан Мориак. От известно време не съм те виждала с дъщеря ти. Bonjour, Софи, колко си се източила. — Надникна иззад тезгяха. — А кой е този хубав млад господин?
— Даниел — отвърна той гордо.
Виан отпусна треперещата си ръка върху късо остриганата му главичка.
— Осинових го от братовчедката на Антоан в Ница. Тя… почина.
Ивет отметна къдриците от очите си и издуха един кичур от устата си, докато се взираше надолу в малкото момченце. Тя имаше трима синове, единият не беше много по-голям от Даниел.
Сърцето на Виан заблъска в гърдите ѝ.
Ивет отстъпи от тезгяха. Отиде до малката врата, разделяща магазина от пекарната.
— Хер лейтенант! — извика тя. — Бихте ли дошли тук?
Виан стисна по-здраво дръжката на кошницата, пръстите ѝ трепереха, сякаш бягаха по клавишите на пиано.
Едър и пълен германец се появи с тежка, бавна стъпка от задната стаичка, награбил сноп прясно опечени франзели. Видя Виан и спря.
— Мадам — рече и облите му като ябълки бузи се издуха от пълната уста.
Виан едва намери сили да кимне.
— Днес няма повече хляб, хер лейтенант. Ако опека още, ще запазя най-хубавия за вас и вашите хора. Тази бедна жена няма да получи дори вчерашната франзела.
Очите на мъжа се присвиха преценяващо. Приближи към Виан, плоските му стъпала задумкаха по каменния под. Без да каже нито дума, пусна една изядена до половината франзела в кошницата ѝ. После кимна и се изнесе от магазина, а малкото звънче възвести излизането му.
Когато останаха сами, Ивет пристъпи близо до Виан, толкова близо, че Виан едва се сдържа да не направи крачка назад.
— Чух, че сега в къщата ти живее офицер от СС. Какво стана с красивия капитан?
— Той изчезна — отвърна Виан безстрастно. — Никой нищо не знае.
— Никой? А защо са те разпитвали? Всички са те видели да влизаш в комендантството.
— Аз съм просто една домакиня. Какво бих могла да знам за такива неща?
Ивет се втренчи по-продължително във Виан, преценявайки я мълчаливо. После се отдръпна.
— Ти си добра приятелка, Виан Мориак — рече тихо.
Виан кимна кратко и подбра децата към вратата. Дните, когато се спираше на улицата, за да поговори с приятелки, бяха отдавна отминали. Сега беше опасно дори да си размениш поглед с някого; приятелските разговори бяха изчезнали, като маслото, кафето и свинското.
Отвън Виан се спря върху каменни стъпала, през чиито пукнатини бяха прораснали гъсти плевели, покрити със скреж. Носеше зимно палто, ушито от плътна, извезана като гоблен, покривка за легло. Беше копирала кройката от едно списание: двуредно закопчаване, с дължина до коляното, с широки ревери и копчета, които отряза от един от любимите си туидени жакети на „Харис“. Днес ѝ топлеше достатъчно, но много скоро щеше да се наложи да пъха вестници между пуловера и палтото.
Виан завърза отново шала около главата си и пристегна по-здраво възела под брадичката, ледена като останалата част от лицето ѝ. Пожълтелите листа се гонеха по каменната пътека, сипеха се върху обутите ѝ в ботуши крака.
Тя стисна здраво облечената в ръкавичка с един пръст ръка на Даниел и пристъпи на тротоара. Мигом усети, че нещо не е наред. Навсякъде имаше германски войници и френски жандарми — в коли, на мотоциклети, маршируваха нагоре по заледеното улично платно, събираха се на групи пред кафенетата.
Каквото и да ставаше, не беше на добро и винаги беше най-разумно да стои по-далеч от войниците — особено след победите на съюзниците в Северна Африка.
— Хайде, Софи и Даниел. Да си вървим у дома.
Тя се опита да завие право зад ъгъла, но установи, че улицата е преградена. Нагоре и надолу, по цялото ѝ протежение, вратите бяха заключени, а капаците на прозорците залостени. Кафенетата бяха празни. Във въздуха витаеше ужасяващо усещане за надвиснала опасност.
Следващата улица, по която се опита да мине, също беше затворена. Двама нацистки войници стояха до барикадата, с пушки, насочени към нея. Зад тях германските войници тропаха по улицата под строй, с маршова стъпка, изпъвайки крака почти под прав ъгъл.