Виан хвана децата за ръце и тримата забързаха, но всички улици наоколо бяха барикадирани и охранявани. Беше ясно, че е в ход някакъв план. Камиони и автобуси трополяха по калдъръмените улици към площада.
Виан излезе на площада и спря. Беше се задъхала и придърпа децата по-близо до себе си.
Хаос. Подредените в редица автобуси бълваха пътници — всички носеха жълти значки. Жени и деца биваха бутани да слязат и изблъсквани грубо на площада. Нацистите се бяха строили в кръг — ужасяващ, зловещ патрул, докато френските полицаи измъкваха хората от автобусите, късаха бижутата от вратовете на жените, мушкаха ги с дулата на пушките.
— Маман! — извика Софи.
Виан притисна длан върху устата на дъщеря си.
От лявата ѝ страна една млада жена бе съборена на земята, а после влачена за косата през тълпата.
— Виан?
Тя се извърна и видя Елен Рюел, която носеше малък кожен куфар и държеше малкото си момченце за ръката. По-голямо момче стоеше близо до нея. Измачканите жълти значки ги идентифицираха.
— Отведи синовете ми — прошепна Елен отчаяно на Виан.
— Сега ли? — сепна се Виан и се озърна.
— Не, маман — възпротиви се по-голямото момче. — Папа ми заръча да се грижа за теб. Няма да те изоставя. Ако пуснеш ръката ми, просто ще те последвам. По-добре да останем заедно.
Зад тях се разнесе пронизително изсвирване.
Елен тикна малкото момче към Виан, бутна го до Даниел.
— Той се казва Жан Жорж, също като чичо си. Този юни ще навърши четири. Роднините на съпруга ми живеят в Бургундия.
— Аз нямам документи за него… те ще ме убият, ако го взема.
— Ти! — изкрещя един нацистки войник към Елен. Приближи и я сграбчи толкова грубо за косата, че едва не я повдигна във въздуха. Тя се блъсна в по-големия си син, който я подпря да не падне.
В следващия миг Елен и синът ѝ изчезнаха, изгубени сред тълпата. Момчето до нея крещеше „Маман!“ и хлипаше задавено.
— Трябва да се махнем от тук — каза Виан на Софи. — Сега. — Тя стисна толкова силно ръката на Жан Жорж, че той отново се разплака. Всеки път, когато изкрещяваше „Маман!“, тя потръпваше и се молеше детето да замълчи. Те вървяха забързано нагоре по една улица, сетне надолу по друга, избягвайки барикадите и заобикаляйки войниците, които разбиваха вратите на къщите и влачеха евреите към площада. Два пъти ги спираха и им разрешаваха да преминат, защото нямаха жълти звезди върху дрехите си. Когато излязоха на разкаляното шосе, се наложи да забавят ход, но Виан не спря дори когато двете момчета започнаха да плачат.
Когато стигнаха в „Льо Жарден“, Виан най-после се спря.
Отпред беше паркиран черният ситроен на Фон Рихтер.
— О, не! — изпъшка Софи.
Виан сведе поглед към ужасената си дъщеря, видя собствения си страх, отразен в обичните очи, и изведнъж осъзна какво трябва да направи.
— Трябва да се опитаме да го спасим или ще бъдем също толкова лоши като тях — каза тя. Това беше положението. Не искаше да замесва дъщеря си в това, но какъв избор имаше? — Трябва да спася това момче.
— Как?
— Още не знам — призна Виан.
— Но Фон Рихтер…
Сякаш бе чул името си, нацистът се появи на входната врата, изглеждащ безупречно спретнат в униформата си.
— А, мадам Мориак — рече той, присвивайки очи, докато я приближаваше. — Ето ви и вас.
Виан се насили да запази спокойствие.
— Бяхме на пазар в града.
— Не е подходящ ден за пазаруване. Събират евреите, за да ги депортират. — Той пристъпи към нея, ботушите му жвакаха в мократа трева. Листата на ябълковото дърво до него бяха опадали; малките парчета плат потрепваха върху оголените клони. Червено. Розово. Бяло. И едно ново за Бек. Черно. — И кой е този добре изглеждащ младеж? — попита Фон Рихтер и докосна мократа от сълзи буза на детето с облечения си в черна ръкавица пръст.
— С-син е на една приятелка. Майка му почина от туберкулоза тази седмица.
Фон Рихтер отскочи назад, сякаш беше казала „бубонна чума“.
— Не желая това дете в къщата. Ясно ли е? Още тази минута ще го отведете в сиропиталището.
Сиропиталището. Майка Мари-Терез.
Тя кимна.
— Разбира се, хер щурмбанфюрер.
Той щракна с пръсти, сякаш казваше: Тръгвайте, веднага. Понечи да се отдалечи, но се спря и отново извърна лице към Виан.
— Искам да сте у дома тази вечер за вечерята.
— Аз винаги съм у дома, хер щурмбанфюрер.
— Ние заминаваме утре и искам преди това да нахраните мен и приятелите ми с вкусна храна.