— Накарайте това дете да млъкне, моля — тросна се някой.
— Опитвам се, мосю. Той е изплашен.
— Както и всички ние.
После, сякаш след цяла вечност, се възцари тишина, която им се стори почти по-зловеща и от шума. Какво бе останало от Париж?
След като бомбардировката свърши, Изабел се чувстваше вцепенена.
— Изабел?
Тя искаше баща ѝ да се протегне към нея, да улови ръката ѝ и да я успокои, дори и само за кратко, но той се извърна от нея и се запъти нагоре по тъмното извито стълбище на мазето. Когато се озоваха в апартамента, Изабел тутакси отиде до прозореца и надникна през процепа на завесата, за да погледне Айфеловата кула. Тя все още беше там, издигаща се над стена от гъст, черен дим.
— Не стой до прозорците — обади се баща ѝ.
Момичето бавно се обърна. Единствената светлина в стаята идваше от фенерчето му — тънка жълта нишка в мрака.
— Париж няма да падне — заяви тя.
Той не каза нищо. Намръщи се. Изабел се запита дали не мислеше за Голямата война и за това, което бе видял в окопите. Може би неговата рана отново го болеше, сякаш събудена от звука на падащите бомби и съскащите пламъци.
— Върви да си легнеш, Изабел.
— Нима мога да заспя в такъв момент?
Той въздъхна.
— Скоро ще научиш, че много неща са възможни.
Глава 5
Правителство ги бе излъгало. То не спираше да ги уверява, че линията „Мажино“ няма да позволи на германците да влязат във Франция.
Лъжи.
Нито бетонът, нито стоманата, нито френските войници успяха да спрат марша на Хитлеровата войска и членовете на правителството побягнаха от Париж като крадци в нощта. Разправяха, че били в Тур, чертаели стратегии, но каква полза от всички стратегии, когато Париж бе превзет от врага?
— Готова ли си?
— Няма да замина, папа. Вече ти го казах.
Тя беше облечена за път — както той бе пожелал — в лятна червена рокля на точки и ниски обувки.
— Няма да водим отново този разговор, Изабел. Семейство Хумберт всеки момент ще бъдат тук, за да те вземат. Те ще те заведат до Тур. От там ще разчитам на твоята съобразителност и сръчност да стигнеш до къщата на сестра си. Господ е свидетел, че винаги си била веща в бягството.
— Значи, ме изхвърляш. Отново.
— Достатъчно приказки, Изабел. Съпругът на сестра ти е на фронта. Тя е сама с дъщеря си. Ще направиш това, което ти казвам. Ще напуснеш Париж.
Знаеше ли той колко я нараняваше поведението му? Интересуваше ли го?
— Никога не те е било грижа за Виан или мен. А и тя не ме иска повече от теб.
— Заминаваш — отсече той.
— Искам да остана и да се боря, папа. Като Едит Кавел.
Той завъртя очи.
— Помниш ли как е умряла тя? Екзекутирана от германците.
— Папа, моля те.
— Достатъчно. Аз съм видял на какво са способни те, Изабел. Ти не си.
— Ако е толкова ужасно, ти би трябвало да дойдеш с мен.
— И да оставя апартамента и книжарницата? — Той я сграбчи за ръката и я повлече навън от апартамента, надолу по стълбите; сламената ѝ шапка и куфарът се удряха в стената, дъхът ѝ излизаше на пресекулки.
Най-после баща ѝ отвори входната врата и я издърпа на Авеню дьо ла Бурдоне.
Хаос. Прахоляк. Тълпи. Улицата приличаше на огромен човешки дракон, промъкващ се бавно напред, сред облаци прах и надути клаксони; хората крещяха за помощ, бебета плачеха, а въздухът беше пропит с тежката миризма на пот.
Натоварените с кашони и куфари автомобили бяха задръстили платното. Хората бяха взели всичко, което им бе попаднало — двуколки и велосипеди, дори детски колички.
Онези, които не бяха успели да намерят или не можеха да си позволят бензин и автомобил или велосипед, вървяха пеша. Стотици — хиляди — жени и деца, хванати за ръце, се влачеха напред, помъкнали колкото можеха да носят. Куфари, кошници за пикник, домашни любимци.
Най-възрастните и най-малките вече изоставаха.
Изабел не искаше да се присъедини към тази безнадеждна тълпа от жени, деца и старци. Докато младите мъже отсъстваха — умираха заради тях на фронта — техните семейства заминаваха на юг или на запад, макар че, наистина, какво ги караше да мислят, че там ще бъдат в безопасност? Войските на Хитлер вече бяха прегазили Полша, Белгия и Чехословакия.
Тълпата ги погълна.
Изабел вървеше зад баща си.