— Заминавате? — попита тя и в гърдите ѝ лумна искрица надежда.
— Утре ще окупираме останалата част от Франция. Повече няма да има Свободна зона. Крайно време беше. Глупаво беше да ви позволяваме на вас, французите, сами да се управлявате. Приятен ден, мадам.
Виан остана като закована на мястото си, стиснала ръката на детето. Въпреки плача на Жан Жорж, тя чу как портата изскърца и после се захлопна. После двигателят на колата изръмжа.
— Дали майка Мари-Терез ще го скрие? — попита Софи, когато той си тръгна.
— Надявам се. Отведи Даниел в къщата и заключи вратата. На никого не отваряй, освен на мен. Ще се върна колкото може по-бързо.
Изведнъж Софи доби помъдрелия вид на зряла жена.
— Браво, маман, много добро решение.
— Ще видим. — Това бе единствената надежда, която ѝ бе останала.
— Хайде да вървим, Жан Жорж. Отиваме на разходка — каза тя на момчето до нея, когато децата се прибраха на сигурно място в къщата и вратата се заключи.
— При маман?
Виан не можа да го погледне.
— Хайде.
Когато Виан и момчето влязоха отново в града, бе започнало да ръми. Жан Жорж ту плачеше, ту се оплакваше, но Виан беше толкова нервна, че почти не го чуваше.
Как можеше да моли майката игуменка да поеме такъв риск?
Как можеше да не я помоли?
Те минаха покрай църквата и закрачиха към манастира, скрит зад нея. Орденът на „Сестрите на свети Йосиф“ е бил основан през 1650 г. от шест жени единомишленички, които просто искали да служат на бедните в тяхната общност. Постепенно броят на членовете му бе нараснал до хиляди в цяла Франция, докато религиозните общности не били забранени от държавата по време на Френската революция. Някои от сестрите били признати за мъченици, след като умрели на гилотината заради вярата си.
Виан приближи до входа на абатството, вдигна тежкото желязно чукало и го остави да падне върху дъбовата врата със силно дрънчене.
— Защо сме тук? — изхленчи Жан Жорж. — Маман тук ли е?
— Шшт.
Отвори една монахиня, милото и пълничко лице бе обрамчено от бялата забрадка и черната качулка на расото.
— А, Виан — усмихна се тя.
— Сестро Агата, бих искала да говоря с майката игуменка, ако е възможно.
Монахинята отстъпи назад, полите на дрехата ѝ прошумоляха върху каменния под.
— Ще отида да проверя. Вие двамата защо не седнете в градината?
Виан кимна.
— Merci.
Двамата с Жан Жорж закрачиха през студените сводове на галерията. В края на коридора завиха наляво и излязоха в градината. Тя беше просторна и квадратна, със заскрежена покафеняла трева. В средата имаше фонтан с мраморна лъвска глава и няколко каменни пейки, пръснати наоколо. Виан седна на една от студените скамейки, отвън на дъжда, и придърпа момчето към себе си.
Не се наложи да чакат дълго.
— Виан — рече майката игуменка, пристъпвайки към нея. Расото ѝ се влачеше в тревата, а пръстите ѝ бяха сключени около големия кръст, висящ на веригата около врата ѝ. — Радвам се да те видя. Мина доста време. А кой е този млад мъж?
Момчето вдигна глава.
— Маман тук ли е?
Очите на Виан срещнаха спокойния поглед на майката игуменка.
— Казва се Жан Жорж Рюел, майко. Бих искала да говоря с вас насаме, ако е възможно.
Майката игуменка плесна с ръце, появи се една млада монахиня и отведе момчето. Когато останаха сами, майката игуменка седна до Виан.
Виан не можеше да подреди мислите си и мълчанието помежду им се проточи.
— Съжалявам за приятелката ти Рашел.
— Както и за още толкова много други — отвърна Виан.
Майката игуменка кимна.
— Чухме ужасяващи слухове по Радио „Лондон“ за това, което се случва в лагерите.
— Може би нашият Свети Отец…
— Той мълчи по въпроса — прекъсна я майката игуменка с глас, натежал от разочарование.
Виан пое дълбоко дъх.
— Елен Рюел и по-големият ѝ син днес бяха депортирани. Жан Жорж е сам. Неговата майка… го остави на мен.
— Оставила го е на теб? — Майката игуменка замълча. — Опасно е да държиш в дома си еврейско дете, Виан.
— Искам да го защитя — рече тя тихо.
Майката игуменка я погледна. Тя не проговори толкова дълго, че страхът на Виан пусна корени, избуя.
— И как възнамеряваш да го сториш? — попита накрая монахинята.
— Ще го скрия.
— Къде?
Виан погледна майката игуменка и нищо не отвърна.
Лицето на монахинята изгуби цвета си.
— Тук?
— В сиропиталището. Какво по-добро място?
Майката игуменка стана, сетне отново седна. После пак се изправи, пръстите ѝ се протегнаха към кръста, стиснаха го. Тя бавно се отпусна на пейката. Раменете ѝ увиснаха, сетне се изправиха, беше взела решение.