— Дете, което е поверено на грижите ни, има нужда от документи. Кръщелно свидетелство… аз мога… разбира се, да го набавя, но документи за самоличност…
— Аз ще се погрижа за тях — заяви Виан, макар да нямаше представа дали е възможно.
— Знаеш, че сега е незаконно да се укриват евреи. Ако имаш късмет, наказанието е депортиране, а мисля, че напоследък никой във Франция няма късмет.
Виан кимна.
— Аз ще вземе момчето — каза майката игуменка. — И… мога да осигуря подслон за повече от едно еврейско дете.
— Повече?
— Разбира се, че има още, Виан. Ще говоря с един мъж, когото познавам, в Жиро. Той работи за Фонда за подпомагане на деца. Предполагам, че познава много семейства и деца, които се укриват. Ще му кажа, че ще го посетиш.
— А-аз?
— Сега ти си водачът на тази мисия, щом рискуваме живота си за едно дете, може да се опитаме да спасим повече. — Майката игуменка рязко се изправи на крака. Улови ръката на Виан и двете жени закрачиха из малката градина. — Никой тук не бива да знае истината. Децата трябва да бъдат подготвени и снабдени с документи, които да издържат проверка. И ти трябва да заемаш някакъв пост тук — може би като учителка, oui, на половин работен ден. Това ще ни даде възможност да ти плащаме малка стипендия и ще бъде обяснение защо си тук с децата.
— Oui — промълви Виан, цялата трепереща.
— Не се страхувай, Виан. Ние постъпваме правилно.
Тя не се съмняваше, че това е така, но въпреки това беше ужасена.
— Това ни причиниха те. Ние се страхуваме от собствените сенки. — Погледна майката игуменка. — Как ще го осъществя? Ще отида при изплашените гладуващи жени и ще ги помоля да ми дадат децата си?
— Ще ги попиташ дали са видели как товарят приятелите им като добитък във влаковете и ги отвеждат. Ще ги попиташ дали са готови на риск, за да не допуснат децата им да попаднат в такъв влак. После ще оставиш всяка майка сама да реши.
— Трудно е да си представиш подобен избор. Не съм сигурна, че аз бих могла да го направя. Просто да поверя Софи и Даниел на някой непознат.
Майката игуменка се наклони към нея.
— Чух, че един от техните ужасни есесовци е разквартируван в твоя дом. Надявам се, осъзнаваш, че това излага теб и Софи на страшен риск.
— Разбира се. Но как мога да я оставя да вярва, че е правилно да се бездейства в такива времена?
Майката игуменка спря. Пусна ръката на Виан, сложи меката си длан върху бузата ѝ и нежно се усмихна.
— Бъди предпазлива, Виан. Вече присъствах на погребението на майка ти. Не искам да присъствам и на твоето.
Глава 30
В един леденостуден ден в средата на ноември Изабел и Гаетан напуснаха къщата в Брантом и се качиха на влака за Байон. Вагонът бе претъпкан с германски войници със сериозни лица — повече от обикновено — и когато слязоха, видяха, че още много се тълпят на перона на гарата.
Изабел държеше ръката на Гаетан, докато си проправяха път през морето от сиво-зелени униформи. Двама млади влюбени, запътили се към градския плаж.
— Маман обичаше да ходи на плажа. Казвала ли съм ти това? — попита Изабел, докато минаваха покрай двама офицери от СС.
— Вие, богатите деца, сте ползвали доста благини.
Тя се усмихна.
— Едва ли може да се каже, че сме били богати, Гаетан — рече тя, когато излязоха от гарата.
— Е, не сте били и бедни — възрази той. — Аз познавам бедността. — Замълча, оставяйки думите да увиснат помежду им, после додаде: — Някой ден ще бъда богат. Някой ден — повтори той с въздишка и тя знаеше какво си мисли. Това, за което всички постоянно мислеха: ще я има ли Франция в нашето бъдеще? Гаетан забави крачка.
Изабел видя какво бе привлякло вниманието му.
— Продължавай да вървиш — процеди той.
Барикада препречваше пътя им. Навсякъде имаше войници с пушки в ръце.
— Какво става? — попита Изабел.
— Те ни видяха — отвърна Гаетан и стисна по-силно ръката ѝ. Двамата се отправиха към множеството от германски войници.
Едър и плещест часовой с квадратна глава препречи пътя им и поиска да види пропуските и документите им.
Изабел подаде документите на Жулиет. Гаетан му връчи своите фалшиви документи, но войникът се интересуваше повече от това, което става зад него. Хвърли бегъл поглед върху документите и им ги върна.
Изабел му отправи най-невинната си усмивка.
— Какво става днес?