Изабел не можа да сдържи усмивката си.
— Виждам го.
— Той твърди, че бил лорд, херцог или нещо подобно. Сара от По каза, че бил истинска напаст. Не желаел да изпълнява женски заповеди.
Изабел си отбеляза мислено информацията. Разбира се, не беше рядкост да среща пилоти, които не искаха да приемат заповеди от жени — момичета или изобщо всякакви представителки на женския пол — но това винаги беше изпитание.
Мадам подаде на Изабел смачкан и изцапан лист.
— Един от тях ми даде това за теб.
Тя го отвори бързо и прегледа съдържанието. Позна наклонения почерк на Анри.
Ж., твоята приятелка е добре след германската си ваканция, но има гости.
Не идвай насам. Ние я наблюдаваме.
Виан беше добре — била е освободена след разпита — но друг военен или войници бяха разквартирувани в дома ѝ. Тя смачка листа и го хвърли в огъня. Не знаеше дали изпитва облекчение, или тревога. Инстинктивно погледът ѝ потърси Гаетан, който я наблюдаваше, докато разговаряше с летците.
— Знаеш ли, виждам начина, по който го гледаш.
— Лорда с големия нос?
Мадам Бабино се изсмя гръмко.
— Аз съм стара, но не съм сляпа. Говоря за младия красавец с пълните с копнеж очи. Той също не спира да те гледа.
— Той заминава утре сутринта.
— Ах.
Изабел се извърна към жената, която през последните две години бе станала нейна приятелка.
— Страхувам се да го пусна да замине, което е откачено, имайки предвид всички опасни неща, които правя.
Погледът в тъмните очи на мадам беше едновременно разбиращ и съчувстващ.
— Ако бяха нормални времена, щях да ти кажа да бъдеш предпазлива. Щях да изтъкна, че той е млад и се занимава с опасна работа, а младите мъже в опасност могат да бъдат непостоянни. — Тя въздъхна. — Но напоследък сме предпазливи за толкова много неща, защо да прибавяме и любовта в списъка?
— Любов — рече Изабел тихо.
— Но бих добавила следното, тъй като съм майка, а ние, майките, не можем да се сдържаме: разбитото сърце боли еднакво силно и във военно, и в мирно време. Затова се сбогувай подобаващо с твоя млад мъж.
Изабел изчака къщата да утихне — или поне дотолкова, доколкото можеше да бъде една стая, пълна с мъже, които спяха на пода, хъркаха и се въртяха. Като се движеше предпазливо, тя се измъкна изпод одеялата, прекоси безшумно стаята и излезе навън.
Над главата ѝ звездите блещукаха в необятното небе, простиращо се в безкрая. Лунната светлина осветяваше козите, превръщайки ги в сребристобели точки, ръснати по планинския склон.
Младата жена стоеше до дървената ограда и се взираше навън. Не се наложи да чака дълго.
Гаетан се приближи зад нея и я обви с ръце. Тя се облегна на него.
— Чувствам се защитена в прегръдката ти.
Той не отвърна и тя разбра, че нещо не е наред. Сърцето ѝ се сви. Извърна се бавно и го погледна.
— Какво има?
— Изабел.
Начинът, по който го каза, я изплаши. Не, не ми го казвай — помисли си тя. — Каквото и да е, не ми го казвай. В тишината шумовете ставаха по-отчетливи — врещенето на козите, ударите на сърцето ѝ, търкалянето на камъни по планинския склон в далечината.
— Онази среща. Онази, на която отивахме в Кариво, когато си намерила летеца.
— Oui? — попита тя. През последните няколко дни го бе изучавала толкова внимателно, бе наблюдавала всяка емоция, прекосяваща лицето му, затова сега знаеше, че това, което ще каже, няма да е добро.
— Напускам групата на Пол. Ще се боря… по различен начин.
— В какъв смисъл различен?
— С оръжие — отвърна той тихо. — И бомби. С всичко, което можем. Ще се присъединя към партизанска група, която живее в горите. Моята работа ще бъдат експлозивите. — Той се усмихна. — И кражбата на части за бомби.
— Миналото би трябвало да ти е от полза. — Шегата ѝ не се получи.
Усмивката му помръкна.
— Вече не мога само да разнасям позиви, Из. Имам нужда да върша нещо повече. И… мисля, че известно време няма да мога да те виждам.
Тя кимна, но докато главата ѝ се движеше в знак на съгласие, една мисъл изгаряше ума ѝ: Как? Как ще си тръгна сега и ще го оставя? И тя разбра от какво се бе страхувал той от самото начало.
Погледът, който ѝ отправи, беше интимен като целувка. В него тя видя отразен собствения си страх. Те можеше никога повече да не се видят.
— Люби ме, Гаетан — прошепна Изабел.
Като за последен път.